Салман Рушди - Сатанински строфи

— Да — плачеха те, молейки я за прошка. — Джебраил!

Джебраил! Я Аллах!

Мирза Саид направи последния си опит.

— Облаците приемат много форми — извика той. — Слонове, филмови звезди, каквото и да е. Погледнете, той се променя дори в момента.

Но никой не му обърна каквото и да е внимание; те гледаха, изпълнени с почуда, как пеперудите се гмурнаха в морето.

Селяните викаха и танцуваха от радост.

— Разделянето! Разделянето! — крещяха те. Стоящите наоколо викнаха на Мирза Саид:

— Хей, мистър, за какво са се разпалили толкова? Не можем нищо да видим.

Айша беше тръгнала към водата, а Мишал беше повлечена от двама помощници. Саид изтича при нея и започна да се бори със селяните.

— Пуснете жена ми. Веднага! Проклети да сте! Аз съм вашият заминдар. Освободете я, махнете мръсните си ръце!

Мишал прошепна:

— Няма да го направят. Върви си, Саид. Ти си затворен. Морето ще се отвори само за онези, които са отворени.

— Мишал! — изплака той, но краката й вече бяха мокри. Щом Айша навлезе във водата, селяните започнаха да тичат. Онези, които не можеха, скачаха на гърбовете на тези, които можеха. Държейки бебетата си, майките на Титлипур се втурнаха в морето; внуци носеха бабите на раменете си и бързаха към вълните. За минути цялото село беше във водата, пляскайки, падайки, ставайки, движейки се отмерено напред към хоризонта, без да поглежда назад към брега. Мирза Саид също беше във водата.

— Върни се — умоляваше той жена си. — Нищо не се случва, върни се.

На границата на водата стояха мисис Курейши, Осман, саранчът, Шри Шринивас. Майката на Мишал ридаеше оперетно:

— О, детето ми, детето ми. Какво ще стане? Осман каза:

— Когато стане ясно, че чудеса не се случват, ще се върнат.

— А пеперудите? — попита го Шринивас недоволно. — Какво бяха те? Произшествие?

Стана им ясно, че селяните не се връщат.

— Трябва почти да са напуснали дълбочината на техния ръст — каза сарпанчът.

— Колцина от тях могат да плуват? — попита циврещата мисис Курейши.

— Да плуват? — извика Шринивас. — Откога селските хора могат да плуват? — Те си викаха един на друг, сякаш са на мили разстояние, скачайки от крак на крак, а телата им настояваха да влязат във водата, да направят нещо. Приличаха на хора, танцуващи върху огън. Отговорникът на полицейското отделение, което беше изпратено с цел да контролира тълпата, се появи, когато Саид изскочи тичешком от водата.

— Какво става? — попита офицерът. — За какво е вълнението?

— Спрете ги — пухтеше Мирза Саид, сочейки в морето.

— Злодеи ли са? — попита полицаят.

— Ще умрат — отговори Саид.

Но беше твърде късно. Селяните, чиито глави можеха да се видят как се люлеят над водата в далечината, бяха достигнали края на подводния шелф. Почти едновременно, без да правят видими опити да се спасят, те потънаха под водната повърхност. За мигове всеки от поклонниците на Айша беше потънал извън полезрението.

Нито един от тях не се появи наново. Нито една зяпаща за въздух глава или бъхтеща ръка.

Саид, Осман, Шринивас, сарпанчът и дори тлъстата мисис Курейши се втурнаха във водата, крещейки:

— Имай милост, Боже; елате всички, помогнете!

Човешките същества при опасност от удавяне се борят с водата. Против човешката природа е просто да крачат кротко напред, докато морето ги погълне. Но Айша, Мишал Ахтар и селяните от Титлипур потънаха под повърхността на водата и никога повече не бяха видени.

Мисис Курейши беше издърпана на брега от полицаи със синьо лице, пълни с вода дробове и нужда от целувката на живота. Осман, Шринивас и сарпанчът бяха извлечени скоро след това. Само Мирза Саид Ахтар продължаваше да се гмурка, все по-навътре и по-навътре в морето, стоейки под водата все по-дълго и по-дълго, докато и той накрая беше спасен от Арабско море, изразходван, болен и губещ съзнание.

Поклонението завърши.

Мирза Саид се пробуди в болнична стая, за да открие човек от ОКР 320 320 Цивилен детектив от Отдела за криминални разследвания. до леглото си. Властите обмисляха възможността за обвиняване на оцелелите от експедицията на Айша в опит за нелегална емиграция и детективите бяха инструктирани да запишат разказите им, преди да имат възможност да разговарят помежду си.

Това е показанието на сарпанча на Титлипур, Мохамед Дин:

— Точно когато силите ме напуснаха и си помислих, че сигурно ще умра във водата, ги видях със собствените си очи; видях морето да се разделя, сякаш беше сресано; и всички бяха там, далече, отдалечавайки се от мен. Тя също беше там, жена ми Хатиджа, която обичах.