Салман Рушди - Сатанински строфи

— Отвори! — крещеше тя. — Отвори се широко! — Пипала от светлина излизаха от пъпа й и той ги удряше, удряше, използвайки страничната част на ръката си. — Отвори — пищеше тя. — След като си отишъл толкова далече, сега направи останалото. — Как можеше да чува гласа й? — Те бяха под вода, изгубени в рева на морето, но той можеше да я чува ясно, те всички можеха да я чуват, този глас като камбана. „Отвори“, каза тя. Той затвори.

Той беше крепост със звънтящи порти. — Давеше се. — Тя също се давеше. Той видя водата да изпълва устата й, чу я да започва да клокочи в дробовете й. Тогава нещо в него отказа това, направи различен избор и в мига, когато сърцето му се пръсна, той се отвори.

Тялото му се разцепи от адамовата ябълка до чатала, така че тя можеше да бръкне дълбоко в него и сега тя беше отворена, те всички бяха и в момента на тяхното отваряне водите се разделиха и те закрачиха към Мека напряко по дъното на Арабско море.

Осемнадесет месеца след сърдечния си пристъп Саладин Чамча отново излезе в ефир в отговор на телеграфираната новина, че баща му е в последния стадий на множествена мейлома, органически рак на костния мозък, който беше „сто процента смъртоносен“, както не сантиментално се изрази лекарката на Чамча, щом й позвъни, за да провери. Между бащата и сина отдавна нямаше истинска връзка, откакто Ченгиз Чамчауала изпрати на Саладин резултата от отсеченото му орехово дърво преди цяла вечност. Саладин изпрати кратка бележка, с която съобщаваше, че е оцелял в злополуката с „Бостан“ и му беше изпратено едно още по-стегнато послание в замяна: „Пол. тв. съобщение. Имах вече тази информация.“ Обаче когато телеграмата с лошата новина пристигна — подписалата беше непознатата втора жена Насрийн II и тонът беше твърде нелустросан: БАЩА ТИ БЪРЗО СИ ОТИВА + АКО ЖЕЛАЕШ ДА ВИДИШ ТАТКО, ПО-ДОБРЕ ПОБЪРЗАЙ + Н. ЧАМЧАУАЛА (МИСИС) — той откри за своя изненада, че след един цял живот объркани отношения с баща си, след дълги години на разлютени телеграми и „безвъзвратни раздели“ той отново беше способен на необъркана реакция. Просто непреодолимо задължително трябваше да стигне в Бомбай, преди Ченгиз да го напусне завинаги.

Той прекара по-голямата част от деня първо на опашката за визи пред консулския отдел на Индийския център и след това опитвайки се да убеди един уморен служител в неотложността на своята молба. Глупашки беше забравил да донесе телеграмата и като последица му беше казано, че тя е „въпрос на доказателство. Разбирате, че всеки може да дойде и да каже, че баща му умира, нали? За да стане по-бързо.“ Чамча се бореше да сдържи гнева си, но най-накрая избухна. „Приличам ли ви на ревнител на Халистан?“ 321 321 Сикхски сепаратисти, много от които са били набъркани в тероризъм, вкл. убийството на Индира Ганди. Служителят вдигна рамене. „Ще ви кажа кой съм — наведе се Чамча вбесен от вдигането на рамене. — Аз съм бедното копеле, което беше взривено от терористите, паднало тридесет хиляди фута от небето заради терористите и сега поради същите терористи трябва да бъда обиждай от писарушки като вас.“ Неговата молба за виза, поставена решително на дъното на голяма купчина от неговия враг, не беше удовлетворена преди да минат три дни. Първият достъпен полет беше тридесет и шест часа по-късно: това беше един 747 на Еър Индия и името му беше „Гюлистан“.

„Гюлистан“ и „Бостан“, близнаците райски градини — едната се пръсна на части и сега имаше друга… Чамча, движейки се надолу по ръкава, чрез който трети изход пускаше капка по капка пътници в самолета, видя името, изрисувано до отворената врата на 747, и стана няколко нюанса по-блед. Тогава чу обвитата в сари индийска стюардеса да го поздравява с един несъмнено канадски акцент и изгуби смелостта си, дръпна се бързо от самолета в рефлекс на откровен ужас. Докато стоеше там срещу невъзмутимата тълпа от пътници, чакащи да се качат на борда, той съзнаваше колко абсурдно трябва да изглежда с кафявата си кожена чанта в едната ръка, два калъфа за костюми в другата и очите му изскочили като на стълбчета; но за един дълъг миг той беше напълно неспособен да се движи. Тълпата започна да става неспокойна; ако това е артерия, усети се той да мисли, тогава аз съм проклетият съсирек. „Преди мен също ме беше бъбъбъз — каза един весел глас. — Но сега му знам нономера. Винаги мамахам с ръце по време на излитане и самолетът винаги изизлита в нененебето.“