Салман Рушди - Сатанински строфи

— Никога не забравям едно лилице — казваше Сисодия. — Ти си приятел на Мммими. Оцелелият от „Бостан“. Разбрах го веднага, когато те видях да се папаникьосваш на вратата. Надявам се, че не се чучувстваш твърде зззле. Саладин, сърцето му се сви, поклати глава, не, добре съм, честно. Сисодия, сияещ като коляно, грозно махна на една минаваща стюардеса и викна още уиски. — Такъв сссрам за Джебраил и неговата лейди — продължи Сисодия. — Такова хубаво име имаше тя: Алалалилуя. Какъв характер у това момче, колко ревревнив титип. Тежко за едно момодерно момиче. Разразделиха се със скандал. — Саладин отново се оттегли в един престорен сън. Точно се съвзех от миналото. Махай се, махай се.

Той тържествено беше обявил възстановяването си за завършено само пет седмици по-рано на сватбата на Мишал Суфян и Ханиф Джонсън. След смъртта на родителите й в пожара на „Шаандаар“ Мишал беше нападната от ужасно нелогично чувство за вина, което предизвика появата на майка й насън, която й напомняше: „Ако само ми беше подала пожарогасителя, когато те помолих. Ако само беше духала малко по-силно. Но ти никога не слушаш какво ти казвам и дробовете ти са толкова загнили от цигарите, че не можеш свещичка да духнеш, какво остава за горяща къща.“ Под суровия поглед на майка си Мишал се изнесе, взе си стая на друго място заедно с още три жени, кандидатства и получи старата работа на Джъмпи Джоши в спортния център и поведе борба със застрахователните компании, докато не платиха. Едва когато кафене „Шаандаар“ беше готово за отваряне под нейно ръководство, призракът на Хинд Суфян се съгласи, че е време да си замине в отвъдния живот; след което Мишал се обади на Ханиф и го помоли да се ожени за нея. Той беше твърде изненадан, за да отговори, и трябваше — да подаде телефона на един колега, който обясни, че котка е ухапала мистър Джонсън по езика и прие предложението на Мишал от името на онемелия адвокат. Така всички се възстановяваха от трагедията; дори Анахита, която трябваше да живее с една задушаващо старомодна леля, успя да изглежда зарадвана на сватбата, може би защото Мишал й беше обещала нейните собствени стаи в ремонтирания хотел „Шаандаар“.

Мишал беше помолила Саладин да бъде главният й свидетел, като признание за неговия опит да спаси живота на нейните родители и на път за регистрационната служба в буса на Пинкуала (всички обвинения срещу диджея и неговия шеф Джон Маслама бяха оттеглени поради липса на доказателства) Чамча каза на булката: „Чувствам днешния ден като ново начало и за себе си; може би за всички нас.“ В неговия собствен случай имаше байпасна операция и трудността да постигне съгласие с толкова много смърти и кошмарни видения за превръщането му отново в някакъв вид серен демон с разцепени копита. Също така за известно време беше професионално осакатен от толкова дълбок срам, че когато най-после отново започнаха да го наемат клиенти и да молят за някой от гласовете му, например за гласа на замразен грах или на пакет кренвирши, оформени като Петрушка, той чувстваше споменът за телефонните му престъпления да се надига в гърлото му и да задушава въплъщенията още при раждането им. На сватбата на Мишал обаче внезапно се почувства свободен. Беше хубава церемония главно защото младата двойка не можеше да се въздържа да не се целува по време на процедурата и трябваше да бъде подтикната от длъжностното лице (една приятна млада жена, която също посъветва гостите да не пият твърде много този ден, ако възнамеряват да карат кола) да побърза и да изкара думите, преди да стане време за пристигането на следващата сватбарска група. След това в „Шаандаар“ целуването продължи, целувките постепенно станаха по-дълги и по-откровени, докато накрая гостите се почувстваха така, сякаш прекъсват интимен миг, и се измъкнаха тихо, оставяйки Ханиф и Мишал да се наслаждават на страст толкова поглъщаща, че дори не забелязаха тръгването на приятелите им; те бяха забравили и за малката тълпа от деца, която се беше събрала пред прозорците на кафене „Шаандаар“, за да ги зяпа. Чамча, последният гост, който си тръгна, направи на новобрачните услугата да пусне щорите, за голямо разочарование на децата; и тръгна бавно надолу по новозастроената Хай стрийт, чувствайки се толкова лек, че наистина направи един вид смущаващ подскок.

Нищо не е вечно, мислеше той зад спуснати клепачи някъде над Мала Азия. Може би нещастието е континуумът, през който се движи човешкият живот, а радостта е само поредица от блясвания, от острови на течението. Ако не нещастието, то поне меланхолията… Тези мрачни мисли бяха прекъснати от силно хъркане на седалката до него. Мистър Сисодия, с чаша за уиски в ръка, беше заспал.