Ерик Ръсел - Зад последния предел

— Не трябваше да го правите.

— Защо?

— Вие сте два пъти колкото мене. Имате нужда от повече.

— От повече живот ли? — очакваше той отговор, който така и не дойде. — По-стар съм от тебе. Живял съм повече.

Победен, Сантел с готовност промени темата:

— Пишете, пишете, все пишете. Необходимо ли е това?

— Вписвам в дневника всичко с най-големи подробности.

— Никой няма да го прочете в близките един милион години, ако изобщо някой го прочете някога. Ние сме извън спиралата на смъртта. Мъртви сме, само че още не сме готови да умрем, макар че не ни остава много време дотогава. И вие си губите времето и напразно хабите сили за дневника.

— Това е мой дълг.

— Дълг! — презрително изсумтя Сантел. — Нима Лоодър помисли за дълга?

— В известен смисъл — капитанът за момент размисли. — Той имаше една всепоглъщаща цел — естествена, безвредна, свързана с една жена и един дом на Земята. Години наред се е борил за тази цел, години наред са му я отказвали и най-после я е видял съвсем близка. В кризисния момент той изпълни своя дълг към мечтите си, а ние го помислихме за малко луд само защото неговите мечти не бяха наши. — Той посочи дневника. — И затова съм записал, че е умрял в изпълнение на дълга си. Това е всичко, което мога да направя сега за него.

— А то е напразно губене на сили — поддържаше Сантел.

— Ти вече пет седмици опитваш разни комбинации за хипертечението. Това не е ли напразно губене на сили?

— Човек трябва да прави нещо — иначе ще се побърка. Освен това по-добре е да живееш с надежда, Отколкото да умреш в отчаяние.

— Точно така! — извърна се отново Вандервеен към бюрото си и почна пак да поскърцва с писалката си: „скръц, скръц“. — И поемам докрай отговорността си като командир на кораба. Съществува макар и далечна възможност пълният, завършен разказ за случилото се да е полезен някому някой ден. Ако послужи за спасението дори само на някой невеж дивак, той няма да е безсмислен.

Попълването на дневника. Може би ще е полезен някога, някъде, по някакъв начин. Скучно спазване на установения ред тогава, когато животът е сведен до някакви три седмици, а може би и по-малко. Надеждата едно към милион да спасиш някой варварин след хиляди поколения. Невъзможната далечна цел да спасиш един единствен кораб, един човек в далечното време, когато може би хипертечението ще е безнадеждно остаряло, а съществуването — измерено, претеглено и изчислено.

— Човек трябва да изпълнява дълга си така, както го разбира! — добави Вандервеен. — Това е най-малкото, което може да се направи.

Сантел стана и погледна през рамо — виждаше се рамката от брада, стърчаща над упоритата брадичка. „Скръц, скръц“, продължаваше писалката. Звучеше като драскането на човешките орди в зората на Сътворението. Драскай, бори се, никога не се предавай!

И като драскането на сухия му език по небцето. Три седмици. Две по три е шест. Три по три е девет … "Как си, лельо, как е градината? — Все я поливам с вода … „Три седмици. А две по три е шест …“ „Съответно и аз взимах по-малко. Така сме квит…“

Сантел излезе тихо и затвори вратата. Движеше се вдървено, като робот, чертите на лицето му бяха замръзнали. Погледът му беше далечен. Мечтата му — неговата мечта. Парче хартия. Тънко руло пергамент с големия транскосмически печат върху името му. Инженер първа категория. Може би щяха да го напишат със скърцаща писалка. И всичко това — за нищо. Мечтата му. Колко безполезна.

Малко по-късно от предницата се чу тихо свистене на въздух. Звукът се издигна и спадна с тихо хлипане — като безутешен, самотен плач.

Вандервеен чу последната му извивка и изпусна писалката. Озадачен, изпълнен с предчувствия, отиде до вратата и я отвори:

— Сантел!

Тишина.

— Тук ли си?

Ужасно свистене.

— Сантел!

Втурна се към носа, натежалите му ботуши трополяха, а брадата му стърчеше напрегнато напред, очите му — тревожни.

Ето предния въздушен люк. Отвътре заключен, а отвън — отворен, отворен към вечния мрак. Огледа се. Големите му ръце се закършиха. Наблизо висяха три скафандъра, издути, но празни — като кухи железни хора. На средния беше закачена бележка:

„Аз нямам никого. А ти имаш много. Сбогом.“

Той я свали, отнесе я в навигационната стая и дълго, дълго я държа в ръце, с празен поглед, забит в стената. После взе писалката си.

Още шест и половина седмици. Двадесет и шест интергалактични временни единици. Вандервеен пишеше бавно и старателно с неподвижни очи и чести паузи, за да поеме дъх. Не се занимаваше вече с дневника. Официалното томче стоеше изоставено настрана, изписано до последната страница. В това отношение дългът беше изпълнен докрай. Но той продължаваше да пише.