Ерик Ръсел: Зад последния предел

Сантел се облече. Затегнаха болтовете на шлема и той излезе. Всяко негово движение се чуваше през кораба. Тропотът на ботушите му. Хлопването на херметизираната врата на машинното отделение. Тънкото остро свирене на изпомпвания въздух преди да отвори вакуумната камера. Шумовете на отиване отслабваха, а на връщане се усилваха, повторени в обратен ред.

Той се върна. Положението беше ясно преди да отвинтят болтовете на шлема. То беше изписано на лицето му зад армираното стъкло. Свалиха шлема. Челото му беше влажно.

— Много по-отвратително е, когато погледнеш направо. Сантел отвори костюма си отпред и се измъкна като рак от черупката си. — И е лошо, ужасно лошо.

— Мрак — бръщолевеше Лоодър, като размахваше бутилката. — Абсолютен, пълен, ненарушен мрак. Нито искра. Нито един златист или сребрист лъч. Нито бледорозова следа от ракета. Нито пък фантом комета.

Вандервеен стоеше до един люк и поглаждаше брадата си.

— Никакви слънца, никакви планети, зелени поля, пеещи птици — продължаваше Лоодър. Той наля щедра глътка в гърлото си. — Бог дал — бог взел.

— Започва да се напива — предупреди Сантел.

— Нека — Вандервеен дори не се обърна. — Всяка коза за свой крак.

Сантел спокойно изрече:

— Може би аз реагирам по-бавно. Още не чувствувам отчаяние.

— Не, естествено. Ти си инженер и следователно имаш инженерен мозък. Знаеш, че можем да опитам хипертечението да ни отнесе нанякъде. Или пропулсерите. Ние сме откъснати от човешкия род, но още не сме победени.

— А, да, хипертечението! — най-после включи Лоодър. — Двадесет светлинни години в час. Това ще ни спаси. Каквото е влязло, може и да излезе — той се усмихна, ощастливен в един миг.

— Като самолет, гмурнал се в морето — подсказа Сантел. — Пъхва се. Не му харесва. Изхвърча.

Лоодър се люшна към него, стиснал в ръката си шишето като сопа:

— Не ти пука дали ще изгнием тук. Ти пък за какво ли да се връщаш? Гадна стая в общежитие за гадни космонавти. По някой месец на земята, колкото да си събереш зъбите и да похъркаш в сънената библиотека на заспали образователи, да помечтаеш за големите полети, до които никога няма да се добереш. Живееш и копнееш за полети, които никъде няма да те приземят, когато се свършат дните ти…

— Достатъчно, Лоодър! — пресече го Вандервеен.

— А пък ти… — обърна се Лоодър към него.

— Достатъчно! — щръкна заплашително брадата на Вандервеен. Ръцете му бяха свити в юмруци.

Лоодър диво размаха бутилката и захълца:

— Как смееш да ми говориш така!

Капитанът изръмжа дълбоко в гърдите си и посегна с огромната си лапа. Нищо повече. Нищо повече не направи, но и това беше достатъчно, за да го отхвърли в другия край на стаята.

Тишина. Те гледаха тежко отпуснатото тяло в ъгъла, дишащо бавно и беззвучно със затворени очи. Обърнаха се и се взряха през люка. Тишина. Мрак. Никакви далечни светлини. Нито следа от бледата блещукаща светлина на Млечния път. Само пълната пустош на дните преди Сътворението. Те бяха тела, забравени на брега на тих океан без време и край. Траурен океан. тъмен и спокоен като смъртта.

— Един космонавт не постъпва така — посочи с палец Сантел назад към ъгъла. — Той не е в ред.

— Него го чакат. А това значи много.

Сантел му хвърли едно око:

— А вас?

— Няма скоро да се женя — капитанът гледаше в тъмното и виждаше само миналото. — Освен това аз съм различен. И ти си различен. И в това е красотата на хората — че те са различни. Всеки прави каквото може. Никой не може да направи повече.

— Да, сър — съгласи се Сантел с уважение.

Лоодър се свести след известно време, замига със замъглени очи и нищо не каза. Изпълзя до койката си и кърка там четири часа. Събуди се и погледна хронометъра.

— Вие все там ли стояхте?

— Почти.

— Зяпате в черното нищо? И какво ще помогне това?

Сантел не си направи труда да отговаря.

— Мислехме — изрече Вандервеен. — Задълбочено.

— М-да? — измъкна се оттам Лоодър, изправи се и леко се опипа по челюстите. — А кой ме нареди така?

— Може да съм аз. А може би Сантел. А може и сам да си се цапнал, както размахваше бутилката…

— А-ха. Не казвате.

— Докато съм капитан, няма да позволя никакви взаимни обвинения и никакви вражди. Поне докато сме в тази задънена улица. Прекалено малко сме и сме прекалено сами.

Лоодър го изгледа и облиза сухите си устни:

— И аз така мисля. Е, ще отида да пийна нещо. Чувствувам се дехидратизиран.

— Полека с водата! — посъветва го Вандервеен.