Ерик Ръсел - Зад последния предел

— А?

— Запасите ни са ограничени.

Полека с водата — ограничени са запасите. И това още в първия ден. А утре, другата седмица, другия месец — какво? Порции на капки, всяка от които — по-скъпоценна от предишната. Всяка глътка се брои от другите, гледаш как всяка капка се проточва и капва, чуваш сладкото, прекрасно „кап“.

И три мозъка все по-вглъбени над простата сметка: ако делим на две, ще стигне за по-дълго, отколкото ако делим на три. И след това: за един ще стигне по-дълго, отколкото за двама. Каква ли част от кръвта може да се консумира? Дали най-едрият ще издържи най-дълго? Колко ли топла течност има във Вандервеен?

Капитанът го проследи с очи, докато отиваше за вода. Погледът му би се понасял по-лесно, ако обвиняваше, подозираше или заплашваше. Но не. Той беше хладен, спокоен, храбър. И това го правеше твърд, непоносимо твърд. Лоодър се задоволи с една глътка — колкото да си изплакне устата. Той бавно се върна.

— Така ли ще клечим тука — докато се мумифицираме? Защо не опитаме пак хипертечението?

Вандервеен посочи с дебелия си пръст навън:

— Защото не знаем накъде да тръгнем. Посоката е нещо относително спрямо видими неща. Няма нищо видимо, следователно няма как да се съотнесем с нещо, нямаме чувство за посока.

— Знаем как сме застанали. Трябва просто да се измъкнем назад по посоката, по която сме дошли.

— Да беше толкова лесно! — дори и да се тревожеше, капитанът не го показваше. — Не знаем как сме застанали и дори не знаем дали стоим. Може да сме неподвижни, а може и да не сме. Може да сме се завъртели стотина пъти по дължината или около оста и да не сме го усетили. Може би се плъзгаме нанякъде по права линия с висока скорост, или пък да се въртим по спирала с огромен радиус. Няма как да разберем.

— Но уредите…

— …са направени така, че да работят в условията на пространствено-временния континуум, където са създадени. А сега ни трябват нови уреди за съвършено различни условия.

— Добре, с това съм съгласен. Но все пак хипертечението остава като възможност — размахваше ръце Лоодър. — То може да ни отнесе през четири последователни слоя хиперпространство, през четири успоредно съществуващи вселени. Те няма да са всичките затънтени като тая адска дупка. Там ще има светлини, маяци, които ни зоват към дома.

— Маяци — отвърна като ехо Сантел. — Даже някое старо, стерилно червено джудже без никакви планети ще ми изглежда рай.

— Можем да опитаме, нали? — настояваше Лоодър. — Нали?

— Можем — Вандервеен беше замислен и съвсем не изпълнен с желание. — Но ако изберем грешна посока…

— … ще отидем още по-далеч, още по-дълбоко в тъмнината — довърши Сантел вместо него. — После ще се подплашим и ще опитаме пак и пак. Ще отиваме по-далеко и по-далеко в опитите си да стигнем по-близо. Ще се борим по-силно и ще потъваме по-дълбоко като мухи, лепнали се в гъста бира.

— Мухи! — изкрещя Лоодър. — Не ми говори за мухи! Ти…!

Вандервеен се приближи и почти допря гърдите си до неговите.

— Тихо! Слушай! — той прокара няколко пъти пръсти през брадата си. — Имаме много голям избор. Надясно, наляво, напред, назад, нагоре, надолу и хилядите им вариации. Освен другите координати, които превръщат списъка от възможности в една редица числа, дълга десет години. И само едно от тези числа е правилното. Само едно може да значи спасение, живот, дом, зелени поля, топло слънце, близостта и приятелството на други хора. Кое да е от другите може да направи объркването още по-объркано и проклятието ни още по-проклето. Ясно ли ти е?

— Да — прошепна той.

— Много добре. Тогава избери една посока и ще я пробваме.

— Аз? — Лоодър беше потресен. — Защо аз?

— Защото ти си този, който мрънка през цялото време — отвърна му Сантел.

Капитанът се обърна към него:

— Това не беше необходимо! — и после пак към Лоодър: — Хайде, избирай!

— Как? — печелеше време Лоодър, скован от страх да не сгреши.

— Посочи! — устните му заповеднически повториха: — Посочи!

Лоодър пое дълбоко дъх и протегна ръка напосоки. Изглеждаше като знак да се спусне гилотината.

— Дай едно трицифрено число! — заповяда Вандервеен.

— 237.

— Буква!

— В!

— И един ъгъл.

— Четиридесет и седем градуса.

— Чу какво каза. Нагласи според избраната посока и включи, щом си готов! — каза той на Сантел.

Сантел церемониално измъкна мъничка рошава маймунка от предния си джоб, потупа я три пъти, целуна я и я напъха обратно. Седна пред командното табло, нагласи го и включи.