Ерик Форд - Зад кулисите на ФСБ (КГБ)

През 1982 г. Андропов става наш цар. Цели 65 години преди това властта е в ръцете на партийната номенклатура. През това време нито на военните, нито на чекистите се позволява дори да се приближат до нея. Даже в Политбюро ги приемат с нежелание. И не щеш ли, Андропов става първо секретар на ЦК, а след смъртта на Брежнев — и генерален.

Разбира се, държавният апарат винаги е бил сплотен, но „силовите“ ръководители се занимавали само с подчинените си ведомства, а „стопанските“ — със своите. А общото ръководство било в ръцете на партийците.

Единствено чекистите имали силата да отнемат монопола им над властта.

Партията добре разбирала какъв страшен звяр държи вързан като куче пазач. Хрушчов се опитал драстично да съкрати и отслаби „органите“, но веднага започнали въстания и бунтове. Първо „в братските страни“, после и в Новочеркаск. Наложило се спешно укрепване на КГБ.

По времето на Брежнев чекистите постепенно възстановили предишната си мощ. Леонид Илич никога и на никого не пречел, точно като английската кралица.

От всичките ни управници само другарят Сталин успял да сложи намордник на чекисткото чудовище.

За тази цел:

Трябвало самият той да стане реален шеф на НКВД, всекидневно да следи всичко и да контролира работата на всички подразделения.

Налагало се периодично да прави „ротация на кадрите“, да отстрелва цялата чекистка върхушка.

В противен случай по-добре да плюеш на всичко, да издадеш мемоарите си и да получаваш ордени. Още докато Брежнев бил жив, започнал „пълзящ преврат“, който никой не забелязал. На народа му било все едно, на партийците в крайна сметка — също, тъй като „неоправданите репресии“ сред номенклатурата били останали в далечното минало. Имало слаба вълна от арести по дела за корупция (в Министерството на рибната промишленост, в Грузия и т. н.). Но чекистите изобщо не възнамерявали да „изкореняват злото“, да затварят и да разстрелват хиляди хора. Трябвало само да посплашат номенклатурата, за да разберат партийците кой командва.

В какво се състои силата на „органите“? Естествено, тя не е в подземията и в изтезанията. Дори при Сталин не това е главното, а събирането на информация — по всякакъв начин и за всички! Събиране, обработка и използване.

Още по времето на Хрушчов следенето на партийната номенклатура било забранено. Забранено било и вербуването на ръководни кадри. Ако доносникът станел началник, задължително го изключвали от групата на агентите. Има ли смисъл да поясняваме, че чекистите никога не се съобразявали с това разпореждане! Първо на първо, тях ги интересувало не това за какво разговаря интелигенцията. Партийната номенклатура била наясно, че я гледат като на рентген, но не можела да направи нищо. А като имаме предвид тоталната корумпираност на управляващия елит по времето на Брежнев, става ясно защо следващият генерален секретар е Юрий Андропов. В негово лице на власт идва изключително мощна организация — и след смъртта му вече нищо не би могло да се промени.

Историята за завземането на държавната власт от Андропов е известна отдавна, но само в общи линии. От детайлите не се знае почти нищо!

Андропов започва дейността си, както много други чекисти, в комсомола. Постъпва на работа там през 1936 година, а още през 1938 става първи секретар на Ярославския областен комитет на ВЛКСМ (Всесъюзен ленински комунистически съюз на младежта). През 1940 година го изпращат на същия пост в Карелия (напълно е възможно днешната „питерско-карелска мафия“ във Федералната служба за сигурност (ФСБ) да се е зародила точно тогава!). Не стига че тази република се намира на границата с Финландия, а и тъкмо е завършила едната война с „белофините“ и вече се подготвя за нова. Тъй че Андропов има подсигурени контакти с външното разузнаване. Съществуват свидетелства, че той е вербуван от НКВД (Народен комисариат по вътрешните работи) още в средата на 30-те години, затова и се издига толкова бързо. Наистина, през 1938 Берия нарежда да не се вербуват партийни и комсомолски кадри, но тази забрана никога не е била абсолютна, особено когато става дума за външното разузнаване. После започва войната и Андропов се заема с „организирането на партизанско движение в Карелия“. И тъй като с това се занимават чекистите, отношенията му с разузнаването стават съвсем официални.

След войната Андропов преминава на партийна работа и става втори секретар на местния ЦК. Скоро след това започва „ленинградското дело“, което обхваща почти целия Северозапад. Навсякъде арестуват, пращат в затвора и разстрелват секретари на областни комитети. Или най-малкото ги изхвърлят от партията и от работа. Но и през тези години Андропов не е сред пострадалите, дори се прехвърля в Москва, в апарата на ЦК (през 1951 година). Изглежда разполага с добър „чадър“.