Другите седяха и чакаха, като че ли беше съвсем нормално хипертечението да действува със закъснение. Просто им трябваше време да осъзнаят, че няма никаква промяна. Нито следа от странното гъделичкащо усещане, което винаги съпровожда ултрабързото пренасяне от една система на организация на нещата в друга. Никакво потрепване в материята на кораба.
Сантел тихо изруга, отново нагласи уредите, опита пак, нагласи, опита трети път. После потъна в машинното отделение, върна се след двадесет минути и пак опита.
— Не иска! — лицето му, извърнато през рамо, беше напрегнато и озадачено. Няма повреда в апаратурата. Всичко си е наред. Но не работи.
Лоодър избухна:
— Трябва да работи!
— В такъв случай — предложи Сантел, ставайки от таблото, — ти го накарай!
— Аз не съм инженер. Това е твоя работа.
— Е, аз направих каквото можах. Не мога да поправя нещо, което не е повредено. Не мога да отстранявам механични или електронни повреди, които не съществуват. Може пък ти да можеш.
— Ще опитам! — избута го Вандервеен, седна пред командното табло и търпеливо набра няколко серии координати. Включи всяка поред. Корабът не помръдна. Люковете останаха все така черни и пусти, като потопени в сажди. — Нямаме късмет — надигна се той тежко и безчувствено. Изглеждаше някак остарял и уморен. — Трябва да изключим възможността за хипертечението.
Сантел приглади червената си коса:
— Това не ми харесва, капитане. Хипертечението действува от вселена във вселена. Теоретически има само едно място, където не може да действува.
— Е?
— И това място е чисто имагинерно.
— И?
— Извън пространството, или в непространството, или, както искаш го наричай. Някъде, където няма пространствени свойства.
— Глупости! 0 отсече Лоодър. — Навсякъде трябва да има някакъв континуум. Къде ще е това непространство?
— Отвъд цялата Вселена — каза Вандервеен.
Това хипнотизира и двамата за миг. Те стояха един до друг и го гледаха с изумени погледи, мислите им — водовъртеж, езиците им — заключени и пресъхнали.
Най-после Лоодър придоби дар слово.
— Големите кораби се движат по-бързо и по-далеко от нас. Могат да прекосяват теченията между островни вселени чрез хиперпространството. Те се плъзгат от галактика до галактика и намират още и още. Винаги има нещо отвъд, което блещука в тъмнината. Сътворението няма граници.
— Няма ли?
— Не — рязко отвърна Лоодър.
— А ти можеш ли да си го представиш без граници?
— Човешкият мозък не може да възприеме безкрайността. Но какво следва от това?
— От това следва, че ти догматично поддържаш това, което не можеш да възприемеш — изгледа го Вандервеен изпод дебелите си вежди. — Не че това доказва, или отхвърля каквото и да било.
— Опитай се ти да го докажеш — покани го Лоодър. Той започваше да нервничи, защото мозъкът му постепенно започваше да схваща ужасните изводи от предположенията на капитана.
Вандервеен тихо каза:
— Хипертечението е изключително ефикасно, когато действува, но то не действува в сто процента от случаите. То действува в пространството и чрез него. Тук то не действува. Тук и светлината не се предава непосредствено извън кораба. Нито пък радиото отговаря.
— Радиото! — плесна се Лоодър по челото с укор. — Бях го забравил.
— Ние го опитахме, докато ти хъркаше. Тихо е като гроб — капитанът крачеше из помещението с ръце на гърба. — Намираме се някъде, където не е пространство, както сме свикнали да го разбираме. Някъде, където е студено и стерилно. Някъде, където няма никакви гравитационни и електромагнитни явления. Това, което е извън всякакви съзидателни сили. В черната дупка. Мястото, забравено от бога. — Той се втренчи в тях с щръкнала напред брада. Хипертечението е попаднало в някакъв коловоз и ни е изхвърлило в огромна черна дупка.
— И на мене така започва да ми изглежда — призна Сантел.
— Всички познати ни неща — светлина, гравитация, въздух, храна, топлина, контакт с други хора и така нататък — всичко това е ограничено до рамките на кораба. Отвън е нищото — освен, може би, заровените някъде далеко в тъмнината четиридесет и няколко кораба, изчезнали безследно през трите хиляди години — откак хипертечението се ползува масово.
— Изчезнали завинаги! — избоботи Сантел с мрачно удоволствие. — Завинаги, завинаги, амин!
Лоодър гневно запротестира:
— Ще се измъкнем. Ще се върнем, покрити със слава. Няма да стоим така, докато „се възцари царството му“! И знаете ли защо? — изгледа той първо единия, а после другия, като ги подканваше да оспорват. — Защото ще пусна моторите.
Читать дальше