Ерик Ръсел - И се чу глас

Щом тръгнаха, Фини много се оживи: с големи скокове се понесе напред, като непрекъснато нещо душеше и често се оглеждаше, за да разбере дали Молит го следва.

Половин час ходене, пет минути почивка; половин час ходене, пет минути почивка. Слава богу, че съдбата го беше дарила с такова могъщо телосложение, като в същото време се беше разпоредила Момчето Ку да е дребен, изсъхнал — само кожа и кости — слабо подобие на човек.

И ето, влачейки се по пътеката, Молит започна да си говори на глас. Понякога думите му бяха отправени към Момчето Ку, чието безмълвно тяло беше прехвърлено през широкото му рамо.

Понякога към Фини, учудващо търпеливо възприемащ чудатостите му, сякаш бяха най-обикновено явление. А понякога, без да се обръща към някого, крещеше гневни фрази, предизвикани от топлината на синьото слънце и чуждата атмосфера. Тялото му засега функционираше, но мозъкът му постепенно помътняваше, макар сам той да не го подозираше. По време на почивката, Момчето Ку издаде тих стон, за първи път от вчера отвори своите черни очи и прошепна:

— Моя много извинява.

И с присъщото му спокойствие тихо изчезна там, където изчезват всички Момчета Ку. А Молит дори не забеляза, че него вече го няма. Той вдигна тялото и го понесе нататък през зеления ад, после го пусна на земята, отново го вдигна и отново го понесе: една уморителна миля след друга, час след час под адския пек. Понякога Молит разговаряше с него, и почти винаги Момчето Ку му отговаряше любезно и гладко.

— Ние сме все по-близо до целта, момче. Добре се придвижваме. Днес изминахме петдесет мили. Какво ще кажеш за това?

— Чудесно, — любезно отговаряше мъртвото лице.

— А утре може би ще минем сто. Под това синьо слънце. То все се опитва да ме опече, но аз няма да му се дам. Впива се направо в мозъка ми и нарежда: „Падай, падай де, проклет да си!“, но аз няма да падна, чуваш ли? Ти не си имал работа с Бил Молит. Плюя на синьото слънце. — И той се изплю за по-голяма убедителност, а Момчето Ку лежеше, примрял от възхищение. — През следващата седмица ще сме достигнали купола. Там ще измислят и нови крака за Сами. А след месец във вторник, вече ще летим към Земята. — Той тържествено цъкаше. — И за Рождество ще си бъдем в къщи!

— Разбира се! — с подобаващ възторг отговаряше Момчето Ку.

— А Фини ще почерпим с говежди кости — добавяше Молит, като обръщаше поглед към кучето. — Какво ще кажеш за това?

— Изгарям от нетърпение, — отвръщаше Фини и с всички сили се затичваше напред.

Колко е прекрасно да имаш истински приятели, тогава, когато без тях би било ужасно жестоко.

Да чуваш гласовете им. Техните и този глас, който все го викаше и викаше…

В сряда той изви на изток. Компасът му лежеше там, където го бе изтървал преди два дни — под една орхидея с необикновена красота, която обаче издаваше зловоние. Той вече не различаваше изток от запад, север от юг, но могъщото му тяло продължаваше своя път, сякаш беше побеснял механизъм, който упорито не желае да спре. И през цялото това време Фини тичаше пред него на един скок разстояние: денем му помагаше да заобикалят маскираните ями-капани, нощем го пазеше.

Обгорялото му от слънцето лице придоби керемидено-червен цвят и беше набраздено от дълбоки бръчки, черни от пот и прах. Сплъстената му брада висеше на рошави кичури до гърдите му. Очите му се бяха налели с кръв, зениците разширени, но тялото продължаваше да крачи с безсмислената упоритост на робот.

От време на време забиваше в земята мачетето, вадеше от кобура пистолета и стреляше напосоки по някакви животни, които биха го нападнали, ако пистолетът стреляше безшумно. Но от гърмежите бягаха панически, явно не понасящи тези звуци. Два пъти стреля в дракони, които съществуваха само в болното му въображение. Когато се спираше да си почине, той всеки път беседваше с Момчето Ку и Фини и те отговаряха на неговите блестящи остроти с невероятни шеги.

Колкото и странно да изглеждаше, той нито веднъж не забрави да нахрани кучето. Понякога така се увличаше в разговор с двамата си събеседници, че пренебрегваше необходимостта сам да се храни, но нямаше случай, когато да е забравил да отвори пакет с храна за Фини.

Когато стигна крайното разклонение на планинската верига, той се оказа на едно възвишение. Джунглата проредя, постепенно отстъпи място на голи скали и настъпи време, когато той се влачеше там, където нямаше нито пътеки, нито дървета и нищо вече не го предпазваше от изгарящите лъчи на висящото в небето огнено кълбо. „Нагоре, още по-нагоре“ — настойчиво му втълпяваше това, което бе заменило разума му. Той се катереше по отвесни склонове, подхлъзваше се и се повличаше надолу, хващайки се за предателски издатини в скалите, за да се задържи, но продължаваше да се клатушка напред. „Опитай се да се измъкнеш от пропастта, старецът каза, че «Стар Куин» излита, а кой говори, че Бил Молит е сред загиналите? Нагоре, все по-нагоре!“