Ерик Ръсел - И се чу глас

Молит, който сега беше старши в групата, прецени, че на това място реката представлява непреодолимо препятствие. Ако бяха само с Момчето Ку, можеше да рискува да се прехвърли оттатък. Но да се прехвърлят Фини и Сами бе невероятно трудно. По-просто беше да се върнат към пътеката, която водеше на запад, и да потърсят друга, която може би щеше да завие на север.

Те отрязаха и изгладиха два прави клона и Момчето Ку опъна върху тях меката рогозка, която изплете от трева, подобна на камъшит. При това ловкостта на ръцете му изуми Молит. Очевидно, Момчето Ку притежаваше особен талант за тези неща — изпълни го с такава бързина и майсторство, че Молит му завидя и пожела да може някога да се научи да го прави като него.

Сами се отправи на път върху импровизираната, но удобна носилка. До него лежеше мачетето му. Каквото и да се случеше, нямаше никаква вероятност да може да го използува, но не желаеха да се разделят с оръжието. Пък и присъствието му ободряваше ранения: искаше му се да вярва, че двамата го считат за пълноценен член на малкия отряд. Но той най-добре знаеше, до каква степен това не отговаряше на истината.

Сами безпомощно лежеше на носилката, следеше с очи отблясъците от слънчева светлина върху острието на мачетето, гледаше как над него преминават клоните на дърветата, безмълвно хапеше долната си устна, за да не се издаде колко му е тежко и се стараеше с всички сили да отвлече мислите си от изгарящата болка в краката. Благодарение на стъкловидните обвивки, покриващи раните му, той вече не губеше кръв. Те не пропускаха и микроби. Друго нещо са бактериите, които бъкаха из жълтата река. Те вече бяха проникнали в раните му и сега, запечатани под тази изолираща маса, встъпиха в люта схватка с белите му кръвни телца.

Около полунощ на следващата нощ нетърпимото парене постепенно се разпростря до кръста му. Без да може да мигне от болка, Сами лежеше с отворени очи между огъня и тялото на Момчето Ку. А около тях Бил Молит крачеше напред-назад и носеше своето дежурство. Фини пролайваше в съня си, легнал върху раниците с провизии. Сами въздъхна и, като се опитваше да седне, с усилие повдигна малко тялото си. Лъчите на пламъка се отразиха в очите му. Молит се приближи, клекна до него и шепнейки, за да не разбуди Момчето Ку, попита:

— Как си?

— Не много добре. Аз…

— Почакай. — Молит се отправи към купчината от багаж, внимателно измъкна изпод Фини своя, порови из него и се върна при Сами. — Взех ги от спасителната шлюпка. Исках да ги запазя.

Сами присви очи, замисли се и попита:

— Ах, да, шлюпката. Господи, колко отдавна беше това.

— Исках да ги пазя за тази знаменита минута, когато видим спасителната станция. — Молит му показа голяма запечатана кутия с цигари. — Но сега такова голямо количество няма да ни потрябва.

— Прибери ги, — той безуспешно се мъчеше да не покаже, че се задъхва. — Жалко ще бъде сега да разпечатваме кутията. Цигарите няма да се запазят месеци наред, ако отворим кутията и в нея попадне въздух.

— Момчето Ку не пуши. Оставаме ти и аз. — Молит разкъса опаковката и отвори капачето. Подаде на Сами цигара, поднесе му огънче и сам запали. — Какво ще кажеш за морфинова инжекция?

— Би ли могъл да ме инжектираш?

— Не.

Като се подпря на ръката си, Сами доближи лице до Молит и зашепна:

— Вече два дни ме носите на носилка. Колко мили изминахте за тези два дни?

— Седем мили — напосоки отговори Молит.

— Излиза — три и половина мили на ден. Не е много, нали? И всеки път, когато срещаме преграда от лиани, трябва да ме оставяте на земята и да сечете проход. После отново се хващате за носилката. Имате само две ръце, а не шест. И краката ви не са от желязо. Вие не можете дълго да вървите с такъв товар.

— И какво от това? — запита Молит, като го гледаше внимателно.

— Момчето Ку има пистолет.

— Е, и? — със същото изражение в гласа повтори Молит.

— Сам знаеш.

Молит изпусна тънка струйка дим и се загледа в нея.

— Отстрани погледнато, аз навярно изглеждам лош човек. Може би ти също ме считаш такъв. Не е изключено да си прав. Но при всички случаи аз не съм убиец.

— Погледни на това по-иначе, — замоли се Сами. Той пак се намръщи от болка. На челото му избиха капчици пот. — Ти знаеш, че аз, все едно, ще умра скоро, малко по-рано или малко по-късно. Това е само въпрос на време. И те моля да направиш така, че да ми бъде по-леко. Аз много искам…

— В действителност ти искаш да облекчим своето съществуване. — Прекъсна го Молит. — Само още един път да го загатнеш и ще ти откъсна безмозъчната глава.