Иън Ранкин - Врагът на моя враг

— Това са подробности… — Невестулката се плъзна по седалката към Ребус. — Между другото как е Сами?

— Добре.

— Възстановява се, нали?

— Да.

— Добра новина. Господин Кафърти ще бъде доволен. Разочарован е, че не си отскочил да го навестиш.

Ребус измъкна вестник от джоба си, сгънат на репортаж със заглавие: „ФАТАЛЕН УДАР С НОЖ В ЗАТВОР“.

— Шефът ти, нали? — подхвърли той, подавайки вестника. Невестулката разигра етюда „Я, колко интересно!“ „На двайсет и седем години от Гован — четеше той на глас — …прободен в сърцето в килията си, няма свидетели, не е открито и оръжието въпреки старателното търсене.“ — Зацъка укорително с език. — Малко нещо небрежно ми се вижда.

— Съгласил се е да очисти Кафърти, нали?

— Така ли? — Невестулката ококори театрално очи.

— Я върви по дяволите! — Ребус му обърна гръб и пак заби поглед в прозореца.

— Между другото, Ребус, ако решиш да не предаваш на съд шофьора. — Невестулката измъкна нещо: ръчно изработена отвертка, изпилена до заплашително остър връх, дръжката — обвита в тиксо. Ребус я погледна с отвращение. — Измих кръвта — увери го Невестулката. И пак се изсмя.

Ребус имаше усещането, че го карат право в Ада. Пред предното стъкло на колата се разгъваше бързо Фърт ъв Форт, зад него и Файф. Навлизаха в района на доковете, заводите за газ и складовете. План за разширение на Лийт предвиждаше цялостното му поглъщане. Градът се променяше невъзвратимо. Пътни маршрути и приоритети се изменяха за една нощ, кранове работеха усърдно по строителните площадки и общината, която не спираше да хленчи, че върви към фалит, разработваше с пълна пара всякакви видове схеми за промяна на вида и обхвата на града, който си бе избрал за дом.

— Почти пристигаме — обади се Невестулката.

Кой знае защо Ребус неволно се запита дали ще има връщане.

Спряха пред вратите на някакъв склад. Шофьорът отключи катинара, освободи веригата и вратите бавно се отвориха. Влязоха с колата и Невестулката нареди на шофьора да паркира отзад. Там се бе кротнал само обикновен бял фургон, повече ръжда отколкото метал. Задните му прозорци бяха боядисани и го превръщаха в подходящ заместник на катафалка (ако някога се наложи). Излязоха от колата и соленият вятър веднага ги поде. Невестулката завлачи крака към вратата на фургона, удари по нея веднъж и тя се отвори отвътре. Влязоха.

Срещу тях се озъби огромно пространство, изпълнено само с няколко кашона и машинарии, покрити с брезент. Там имаше още и двама мъже: единият им отвори вратата, а другият стоеше прав в най-отдалечения край пред дървен стол и скриваше наполовина вързаната на него фигура. Невестулката поведе процесията. Ребус крачеше след него, опитвайки се да контролира дишането си, което изведнъж бе станало болезнено плитко. Сърцето му биеше бясно, струваше му се, че всеки нерв в тялото му трепери. Бореше се с надигащия се бесен гняв, но не бе сигурен, че ще съумее да го задържи.

Когато бяха на седем-осем стъпки от стола, Невестулката кимна, мъжът се отдръпна и Ребус видя ужасената фигурка на дете.

Момче.

Девет или десетгодишно, не повече.

Едно посинено око, в носа съсирена кръв, и двете бузи подути и наранени, кървяща драскотина на брадичката. Спуканата устна бе започнала да заздравява, панталони, скъсани на колената, едната обувка липсваше.

И миризма на урина и дори на нещо по-лошо.

— Хиляди дяволи! — изкрещя Ребус. — Какво е това?

— Това — започна Невестулката — е копеленцето, което свива колата. Това е копеленцето, което се подплашва и профучава на червено, губейки контрол над педалите, защото проклетите му крачета едва стигат до тях. Това — Невестулката пристъпи напред, поставяйки тържествено ръка върху острото рамо на детето — е виновникът.

Ребус погледна възрастните наоколо.

— Това черен хумор ли е?

— Нищо подобно, Ребус.

Той погледна момчето. Следи от засъхнали сълзи. Очи, зачервени от плач. Раменцата му трепереха. Ръцете му бяха вързани отзад, глезените — за краката на стола.

— М…м-моля, го-господине… — Сух, пречупен глас. — А-аз… помогнете ми… м-моля.

— Свива колата — зарецитира Невестулката отново, — после блъска човек и бяга, напълва гащи от страх и зарязва колата близо до дома си. Но не забравя да паладжоса касетофона и касетите. Колата му трябвала за надбягване. С това се занимават тия копелета. Надбягват се с крадени коли. Тоя дребосък може да запали двигател точно за десет секунди.

— Помогнете ми…