Иън Ранкин - Врагът на моя враг

— Искаш да го обясня пред всички слушатели, така ли?

— Точно така.

— Джоузеф Линц беше клиент на службата ни за придружителки, а за тях отговарях аз.

— Хайде, Брайън, не се прави на света вода ненапита. Ти ръководеше тези услуги, нали?

— Щом като казваш.

— Винаги можеш да си тръгнеш оттук, Брайън…

В очите му се сблъскаха гневни пламъчета.

— Хубаво, аз я управлявах в интерес на моя работодател.

— И така, господин Линц телефонираше за придружителка, правилно ли съм разбрал?

— Искаше едно от момичетата ни да ходи в къщата му.

— И?

— И това е. Седи срещу нея и я зяпа половин час.

— И двамата напълно облечени?

— Да.

— Нищо друго?

— Нищо друго в началото.

— Аха. — Ребус замълча. — Много любопитно.

Хубавецът сви рамене.

— Има хора всякакви, нали?

— Предполагам. Как се развиха бизнес-отношенията ви?

— При такива изпълнения винаги има телохранител.

— Ти ли?

— Да.

— Нямаше ли по-сериозни неща за вършене?

Ново свиване на рамене.

— Любопитен бях.

— За какво?

— Адресът: „Хериът Роуд“.

— Господин Линц имаше… класа, така ли?

— Лееше се дори от ушите му. Искам да кажа, срещал съм много тлъсти риби, хора от горните нива на богати корпорации, които явно не си знаеха парите и се чудеха за какво да ги харчат. Линц обаче беше много-много над тях.

— И само искаше да гледа момичетата.

— Да. Огромната му къща…

— Влизал си в нея? Не си ги чакал в колата?

— Представях се като ченге на компанията. — Усмивчица. — Всъщност исках само да огледам къщата отвътре.

— Говори ли с него?

— По-късно.

— Сприятелихте ли се?

— Не съвсем… всъщност може би. Той знаеше много неща, мозъкът му работеше на пълни обороти.

— Бил си впечатлен.

Хубавецът кимна. Да, за Ребус не бе трудно да си го представи. Предишният му кумир винаги е бил Томи Телфорд, но там нещо не достигаше — Хубавецът беше човек със стремежи. Вътре в себе си той винаги бе копнял за по-високо ниво, за класа. Искаше хората да го признават и акламират заради ума му. Ребус знаеше от личен опит какъв добър събеседник беше Линц, как умееше да увлича, да изкушава с разказите си. А колко ли по-омайващ разказвач е бил той за Хубавеца?

— Какво стана тогава?

Хубавецът са размърда неловко.

— Вкусовете му се промениха.

— Или пък истинските му вкусове са изскочили на повърхността.

— И аз се питах дали не е така.

— Какво искаше?

— Искаше момичетата… имаше въже… направи клуп на единия край. — Хубавецът преглътна. Адвокатът му престана да пише, вдигна глава и се заслуша напрегнато. — Искаше от момичетата да го поставят на вратовете си и да лежат като умрели.

— Облечени или голи?

— Голи.

— И?

— А той… той седеше на стола и се изпразваше. Някои от момичетата отказваха да го правят. Той искаше всичко: опулени очи, изплезен език, неестествено извит врат… — Хубавецът прекара нервно пръсти през косата си.

— Говорихте ли за това?

— С него ли? Не, никога.

— За какво говорехте тогава?

— За всякакви неща. — Хубавецът погледна към тавана и се изсмя. — Веднъж ми каза, че вярва в Бог. Каза, че проблемът е дали Господ вярва на него. Тогава това ми се стори много умно… той винаги съумяваше да ме накара да мисля. Същият човек, който се празнеше над тела с примки на шиите.

— Цялото това лично внимание, което си му отделял… претеглял си го колко струва в материално отношение, нали?

Хубавецът се вгледа в скута си, после кимна.

— На глас за записа, моля.

— Томи винаги е искал да разбере дали има какво да изцеди от него.

— И?

Хубавецът сви рамене.

— Спънахме се в нацистката история и разбрахме, че не можем да го нараним повече от степента, до която вече беше наранен. Смехория: планираме да го заплашим с излагане в пресата като перверзен тип, а в същото време вестниците гърмят, че е масов убиец. — Той пак се изсмя.

— И изоставихте идеята, така ли?

— Да.

— Но не преди да го изръсите с пет хиляди, нали?

Хубавецът облиза устни.

— Направил беше опит да се обеси: вързал въжето за перилата на стълбите и скочил. Само че нищо не се получило: перилата се счупили и той се приземил на килима.

Ребус си спомни счупените перила.

Спомни си и шалчето около врата на Линц, дрезгавия му глас. Възпалено гърло, така бе подхвърлил тогава.

— Той ли ти го каза?

— Телефонира в офиса и поиска да се срещнем, нещо необичайно. По-рано винаги се обаждаше от улични телефони на мобифона ми. „Взема предпазни мерки, стария хитрец“ — така си мислех. А сега се обади от домашния си телефон директно до офиса.