Иън Ранкин - Врагът на моя враг

Ребус вдигна рязко ръка и възмутеното цвъркане на адвоката замря.

— Искаме всичко, Брайън. Включително Линц.

— Линц! — Хубавецът вдигна презрително рамене. — Линц е нищо.

— Защо тогава не го изпееш?

В очите на Хубавеца затанцува смес от гняв, страх и объркване. Ребус се изправи.

— Имам нужда от нещо друго за пиене. А вие, господа?

— Кафе — поръча адвокатът. — Черно, без захар.

Хубавецът се поколеба, но накрая поръча кола. И в този точно миг за пръв път Ребус усети, че сделката е възможна. Спря разпита, Хоган изключи касетите и двамата излязоха от стаята. Хоган го потупа възхитено по гърба.

Фермерът крачеше към тях по коридора. Ребус пристъпи към него и двамата се отдалечиха от вратата.

— Смятам, че ще имаме повод за тържество, сър. Ще се пазари, няма да каже всичко, но има шанс.

Усмивка вдигна облаците от лицето на Уотсън. Ребус се облегна на стената със затворени очи.

— Чувствам се на сто години.

— Е, да, но срещу трупане на опит и разни разнообразни преживявания — подхвърли Хоган. Ребус му изръмжа и двамата се отправиха към автоматите за напитки.

Ребус подаде чаша черно кафе на адвоката и той закаканиза:

— Господин Симърс желае да ви разкаже за отношенията си с Джоузеф Линц. Но първо искаме да получим някои уверения.

— А другите неща?

— Те подлежат на преговори.

Ребус погледна Хубавеца.

— Нямаш ми доверие, така ли?

Хубавецът отпи от кутията пред него, преди да отговори.

— Не.

— Чудесно. — Ребус се оттегли към най-отдалечената стена. — В такъв случай си свободен. Можеш да си тръгнеш. — Погледна часовника си. — Искам те навън, веднага щом изпиеш колата си. Тази нощ има недостиг на стаи за разпит. Детектив-инспектор Хоган, моля, маркирайте касетите.

Хоган извади и двете касети. Ребус седна до него и двамата заговориха по процедурни въпроси, на вид изключили напълно другите в стаята. Хоган запрехвърля демонстративно имената от лист хартия, отбелязвайки кой е наред.

Хубавецът се наклони към адвоката си и двамата зашепнаха енергично. Ребус се обърна към тях.

— Ако обичате, съветвайте се отвън. Трябва да опразним тази стая.

Хубавецът знаеше отлично, че Ребус блъфира… знаеше, че той има нужда от него. Знаеше обаче, че полицаят наистина е дал папката на Шода — достатъчно интелигентен беше, за да си представи ясно какво го чака. Не се помръдна от стола, задържайки с ръка адвоката си: последният нямаше друг избор, освен да седи и да го изслуша. Накрая се прокашля и заяви:

— Инспекторе, господин Симърс желае да отговори на вашите въпроси.

— На всички до един ли?

Адвокатът кимна примирено.

— Настоявам обаче да чуя подробности за сделката, която предлагате.

Ребус погледна Хоган.

— Доведи главния.

Ребус излезе след него, постоя в коридора и успя да изпроси цигара от някакъв униформен. Едва успя да я запали, когато Фермерът се понесе по коридора като тежка артилерия с Хоган отзад като кученце на връвчица.

— Джон, непрекъснато ми опъваш нервите. Тук не се пуши, знаеш го.

— Да, сър — съгласи се Ребус и загаси послушно цигарата. — Само я държах готова за инспектор Хоган.

Уотсън кимна към вратата.

— Какво искат?

— Защита. Ще поиска най-малко облекчена присъда с осигурена защита вътре и нова самоличност, когато излезе.

Уотсън се замисли.

— Досега никой дори не е изчуруликал. Това няма кой знае какво значение: хванахме бандата на местопрестъплението, Телфорд е на касета.

— Симърс знае нещата отвътре, познава организацията на Телфорд.

— Защо гори от желание да пее?

— Защото е изплашен и страхът е по-силен от верността му. Не смятам, че ще изтеглим всичко от него, но вероятно ще получим достатъчно, за да има с какво да притиснем другите. Разберат ли, че някой се е разджафкал, всички ще поискат сделка.

— Какво ще кажеш за адвоката му?

— Много скъп.

— Няма смисъл от шикалкавене тогава.

— Едва ли бих могъл да се изразя така точно, сър.

Фермера изправи рамене.

— Хайде тогава да сключваме сделката.

— Кога срещна Джоузеф Линц за пръв път?

Хубавецът бе забравил любимата си поза със скръстени ръце. Сега ръцете му бяха отпуснати на масата, косата — паднала напред. Най-сетне изглеждаше точно такъв, какъвто беше — едно много младо момче.

— Преди шест месеца. Преди това говорихме по телефона.

— Клиент ли ви беше?

— Да.

— Какъв точно?

Хубавецът погледна въртящата се лента.