Николай Райнов - Магьосникът, който се превърнал на чакал (Индийска приказка)

После домакинът запитал не желае ли някой втора паница чорба. Всички моми се обадили. Той им сипал отново. Гърнето било още пълно.

— Дойде ред на второто ястие — рекъл с очевидна гордост браминът, като погледнал към своя гост, сякаш иска да му каже:

„Ехееее, приятелю, за какъв ме смяташе ти досега? Да не мислиш, че като съм сиромах, не мога да имам нещо, каквото ти не си дори и сънувал?“

Управителят не казал нищо, но било явно, че започва вече да завижда на съседа си. А браминът с надменно движение изсипал чорбата през прозореца и умил гърнето, па го захлупил на лавицата. Не се минала и минута — и той отново го взел, па започнал да вади едри късове сом, много добре опържен. Тоя път управителят пръв поискал да му дадат още един къс, а след него и трети: не можел да не признае човекът, че толкова вкусна риба яде за пръв път. Дъщерите и жената на брамина също поискали още по един къс.

Гърнето било измито отново. Браминът почнал да вади от него баница с ябълки на такива големи колела, че човек би се запитал как е могло едно такова колело да се побере в гърнето.

След обеда домакинът почерпил своя гостенин със сироп от портокали, който налял, разбира се, пак от гърнето. После пили кафе, яли ледено, изпили още по два-три сиропа — от малини, от ананаси и смокини. Почнало да се мръква. Браминът бил много добре настроен. Не станало нужда управителят дори и да го запита отде се е сдобил с чудното гърне: той сам побързал да му разкаже всичко.

Управителят си отишъл. Той не можел да прости на един свой беден подчинен, че има предмет, какъвто самият той няма и не може да има. Още през същата нощ заповядал на четирима от своите слуги да подпалят хижата на брамина и да откраднат гърнето.

Към среднощ хижата пламнала. Раздали се викове: „Пожар! Пожар!“ Тъй викали ония, които били подпалили хижата. Семейството на брамина спяло. Слугите на управителя влезли и се развикали: „Какво чакате? Искате да изгорите ли? Бягайте по-скоро!“

Додето наскачалите дойдат на себе си, гърнето било грабнато и отнесено. Хижата изгоряла. Браминът и семейството му останали на улицата. Това, да кажем, не било още страшно: времето било топло, та можело да се спи и под открито небе, докле се издигне нова хижа. Обаче гърнето — чудотворното гърне, което хранело цялата къща — липсвало. Дълго ровил браминът пепелта дано го намери, ала напразно. И следа нямало от него. А да изгори, било невъзможно.

Първа се досетила за станалото жената на брамина. Тя му рекла:

— Видя ли докъде те доведе твоето самохвалство? Управителят е видял пожара и е пратил слугите да ни вземат гърнето. Па не е чудно и сам той да им е поръчал да запалят нашата хижа.

— Вярно е — признал си тоя път браминът. — Аз излязох много глупав. Друг път ще си мълча.

— Каква полза от твоето мълчание занапред? Нали ни взеха гърнето!

— Аз няма да оставя това така. Ще вървя още сега да си го искам.

И той отишъл при управителя. Но оня бил предвидил всичко, на брамина казали, че господарят не е у дома си. Той отишъл и втори че и трети път но получавал все същия отговор. Най-после изгубил търпение и се развикал, че по заповед на управителя била запалена хижата му, за да му откраднат гърнето. Слугите го хванали и така наложили гърба му с тояги, че браминът трябвало да лежи полумъртъв на пътя четири часа, докле дойде на себе си.

Когато се домъкнал до къщи, той казал на жена си:

— Само едно средство има, невясто: да отида още веднъж при моя зет, чакала. Ще го запитам не би ли могъл да ни помогне с нещо.

— Не ти трябва да отиваш. Със своята глупост ти изгуби вече два безценни дара, които той ти даде. Бъди сигурен, че тоя път ще те изпъди — и то с пълно право.

Но браминът не я послушал. Отишъл при чакала и му разказал историята за завистливия управител, пожара и открадването на гърнето.

Зет му го изслушал, па казал:

— На глупавите хора, дядо, нито бог може да помогне, нито дяволът. Но тъй като аз не съм ни бог, ни дявол, ще се опитам за последен път да ти помогна. Помни: за последен път! Ако изгубиш подаръка, който ще ти дам, да не си дошъл вече при мене!

Той влязъл пак в пещерата и изнесъл оттам един чувал, здраво завързан.

— Вземи тоя чувал! — рекъл. — В него има един боздуган, вързан с въже. Отиди най-напред при златарката, после при златаря в града, най-сетне — при управителя. Развържи чувала и като хванеш въжето, заповядай на боздугана: „Удряй, додето ти кажа да спреш!“ По тоя начин ще си върнеш онова, което са ти взели. Само дано не се излъжеш да отвориш чувала, когато си сам: тогава ти ще изядеш боя.