Николай Райнов - Магьосникът, който се превърнал на чакал (Индийска приказка)

— Стига сте се карали! — рекъл един възстаричък човек, който се оказало, че е съдия. — Тоя окъсан мъж не изглежда да е крадец. Дори аз бих повярвал, че е брамин, ако не бяха опашатите лъжи за чакала-зет и баснословните дини. Мене ми се струва, че той просто е изгубил ума си. Съжалете го и го пуснете да си върви. А скъпоценните камъни ще останат у златаря, додето се установи чии са. Тоя човек не ги е откраднал. Той ги е намерил.

И сам браминът разбрал, че няма по-добър изход от положението. За да се отърве от затвор и изтезания, той оставил камъните и си отишъл много ядосан на хорската несправедливост.

Когато се върнал у дома си и разказал на своето семейство какво му се е случило, жена му рекла:

— Ти си глупав и упорит. Защо не ме послуша? Върви сега при чакала и изпроси нещо друго. Инак ще измрем от глад.

Друго не можело и да се направи. Браминът отишъл отново при зетя си. Почукал на пещерната врата с тоягата си и чакалът излязъл.

— Добър ден, дядо. Как си? На гости ли ми идеш?

— И на гости ида, и по работа. Най-главното е, че ида да ти се оплача от нашето страшно тегло. Само ти можеш да ни помогнеш.

— Че нали ви помогнах веднъж? Какво направи с динята, която ти дадох?

Браминът разказал всичко. Не знаел, че в дините има скъпоценни камъни. Всичко разпродал на нищо и никаква цена. Само две малки дини останали. Извадил от тях камъните и отишъл да ги продава в града. Но там пък един проклет златар му ги отнел.

Чакалът изслушал разказа, пък рекъл:

— Глупав си, дядо, и глупав ще си останеш. Аз ти казах, че богатството се печели с ум. А ти нямащ ум. И сто товара злато да ти дам, не ще те спася: сиромах ще си умреш. Все пак от съжаление — не към тебе, а към жена ти и дъщерите ти — и тоя път ще ти помогна.

Влязъл той в пещерата и изнесъл оттам едно просто глинено гърне. Дал го на тъста си и му казал:

— Вземи това гърне, па си отваряй очите! Когато огладнеете, ще намерите в него с какво да се нахраните.

— Че гърнето е празно — викнал браминът оскърбен. — Ти искаш само да се отървеш от мене.

Чакалът не казал нищо. Той бръкнал в гърнето, извадил една шепа ориз, сварен със смокини. Ястието се оказало много вкусно.

— Да не мислиш, че от това гърне може да се вади само ориз? — казал чакалът. — Каквото си си намислил, това ще намериш в него. И ястието ще стигне не за десет души, а за сто, че дори и за хиляда.

Очите на брамина светнали от радост. Той прегърнал зетя си и му поблагодарил за скъпия подарък.

Сега вече семейството на брамина можело да яде до насита. В чудното гърне се намирало всичко. Гозбите били толкоз вкусни, че и в двореца на императора не можело да има като тях.

Срещу хижата на брамина се издигала лятната къща на управителя на града. Той бил богат човек и толкова лаком, че бил наел трима готвачи да му готвят. Един варял чорби и яхнии, друг се занимавал с пържене и печене, а трети готвел сладките ястиета.

От някое време началникът забелязал, че колчем мине край хижата на бедния брамин, до носа му стига много приятна миризма на гозба. Той се позапирал — да определи какво се готви в хижата. Един ден миришело на таскебап, друг път — на печена пуйка, на измирско сладко, на чига с масло или пържен фазан. Такива разнообразни ястиета и сам началникът не можел да си позволи да готви, защото стрували много скъпо.

Полюбопитствувал той да узнае как може бедният му съсед да готви по-вкусни ястиета от неговите. Отишъл му на гости. Браминът бил поласкан от това посещение на високопоставения гост. Приел го най-любезно.

Както седели и се разговаряли, домакинът попитал госта си кафе ли иска да го почерпи или чай, или пък някакъв сироп.

— Че отде имаш толкова много неща? — запитал управителят.

— То е друга работа — отвърнал браминът. — Ти кажи сега какво желаеш.

— По това време съм свикнал да пия кафе.

— Добре.

Домакинът сложил две чаши, взел гърнето от лавицата и налял от него кафе. Управителят много се зачудил: гърнето лежало на полицата, под него нямало огън, а кафето било горещо, току-що сварено. Какво е това чудо?

Той решил да поостане, за да узнае тайните на брамина. Когато дошло време за обед, домакинът го попитал с какво иска да го нагости.

Управителят отвърнал:

— Искам чорба от тахан, пържен сом и баница с ябълки.

Той нарочно казал тия ястиета, защото не видял в хижата ни ябълки, ни риба, ни тахан.

Но ето, че малко след това браминът му сипал от гърнето гореща чорба от тахан. Когато сипал и на себе си, повикал жена си: и на нея сипал; след това сипал и на всичките си дъщери, а гърнето все не се изпразвало.