Николай Райнов: Магьосникът, който се превърнал на чакал (Индийска приказка)

— Слушай — рекъл той на чакала. — Тия думи аз казах на шега. Кой разумен баща ще си даде чедото на животно? Брахма е бог. Той е умен и ще разбере това. Върви си и недей настоява.

— Няма да си вървя — казал чакалът. — Как смееш ти, който си брамин, да се подиграваш с Брахма, върховния бог? Или ще устоиш на думата си, или ще отговаряш за това.

Браминът си подпрял главата с десницата и се замислил.

„Защо пък най-сетне да не му я дам? — си казал. — Ако гладува, мъж й ще бъде виновен. А пък аз ще има да храня само шест дъщери; няма да са седем. Шест се гледат по-лесно от седем: всеки знае това.“

Чакалът отвел браминовата дъщеря в гората.

След женитбата всичко значително се променило. Дъщерята на брамина била добра мома. Тя живеела праведно. Поради това злият дух не смеел да се вселява в душата на магьосника. Раджата се видял свободен — поне по-свободен, отколкото бил дотогава. И той почнал да разбира, че онова зло, що е вършил до тоя Ден, било внушено от злия дух. Решил занапред да води живот на почтен човек.

Но седемте години не били още изтекли: оставали цели две. Магьосникът трябвало да носи поне през деня омразната чакалова кожа. Само сутрин се измъквал от нея и тогава жена му го виждала, че е човек, а не животно. Разбира се, той й разказал своята история, но й забранил да споделя с когото и да било, че е раджа и магьосник. На всички трябвало да говори, че мъж й е чакал.

Веднага след женитбата той отвел жена си в един голям дворец, който се намирал всред гората. Дворецът бил омагьосан. Отвън приличал на обикновена пещера, а вътре бил украсен разкошно — със сребро, злато, слонова кост и скъпоценни камъни. Вратата се заключвала и раджата не пускал никого да влиза в двореца.

Те живеели щастливо — магьосникът и жена му.

Един ден на вратата на пещерата потропал тъстът на чакала — старият брамин.

— Добър ден, дядо — казал приветливо чакалът, като се показал на входа. — Седни там, пред пещерата, та ме почакай! Аз ей сега ще дойда да си поговорим.

На брамина много се искало да влезе в пещерата, за да види как живее дъщеря му със своя мъж, но чакалът затворил вратата и той трябвало да остане отвън.

След малко чакалът излязъл.

— Е, как си, дядо? Как прекарваш с дъщерите си?

— Много зле, зетко, много зле. Пуста бедност ще ни съсипе. Нямаме що да ядем. Хижата ни се развали от силните дъждове: капе отвсякъде. Дрехите ни се отдавна окъсаха; голи ходим, както виждаш по мене. Иде ни да те помолим да ни приемеш в своята пещера. Тук поне никой няма да ни вижда, та не ще има от кого да се срамуваме. И да гладуваме, ще гладуваме заедно с тебе и с дъщерята.

— Това не може — казал чакалът. — Тая пещера е все още удобна за един чакал и за неговата вярна жена, която е длъжна да отиде там, дето я отведе мъж й, но за хора като вас не струва. Тясна е: ще се задушите в нея.

— А дъщеря ми как е? Бих искал да я видя. Нали знаеш, че всеки баща обича чедото си?

— А, не всеки. Оня баща, който е готов да омъжи дъщеря си дори и за куче, да се отърве от нея, сигурно не я обича, бих рекъл аз.

— Ех, пък ти, зетко, какъв си! Не ти ли казах още тогава, че изрекох тия думи само защото ми беше много тежко на душата? Но остави какво е казал бедният стар брамин. Изведи дъщеря ми да я видя. Защото хората ме плашат, че си я бил разкъсал и изял.

Чакалът се оскърбил от тия думи, ала не рекъл нищо. Той повикал жената и тя излязла от пещерата. Баща й я прегърнал и я попитал как живее с мъжа си.

— Слава на безсмъртните богове! — отвърнала тя. — Много добре си живеем. Хиляди пъти по-добре, отколкото бих живяла, ако ме омъжеше за най-богатия брамин.

— Значи, вие сте богати, а?

— Не мога да се оплача, татко. Нищо не ни липсва.

— Ами забравила ли си как живее твоят стар баща със своите шест дъщери? Те ще измрат от глад и студ. За тях не ви ли идва понякога на ум?

— Аз мисля често за вас, татко, но все ми се струва, че и ти си малко виновен за това, дето прекарваш заедно с дъщерите си в крайна немотия. Ти не работиш нищо и чакаш да ти донесат хората милостиня като на просяк. Винаги ме е било срам от това, но съм се бояла да ти го кажа.

Браминът се ядосал.

— Да — рекъл той, — аз наистина съм станал като просяците по царските пътища. И при вас съм дошъл да изпрося нещо. Дано поне вие не ме изпъдите.

Тогава чакалът се намесил.

Той казал:

— Дядо, ще те науча как да станеш богат и пребогат. Но помни, че се забогатява не с пари, а с ум. Имам една диня с много чудно семе. За три дена израства, за пет връзва и за седем узрява плодът. Ако си умен човек, от нея ще се обогатиш. Ей сега ще ти я донеса.