Николай Райнов: Магьосникът, който се превърнал на чакал (Индийска приказка)

Най-лошото било, че нямал и пари: всичко бил похарчил. Нямало с що да купят храна за обяд. Тогава една от дъщерите се обадила:

— Да потърсим по градината — рекла тя. — Може да намерим някоя забравена диня, колкото да залъжем глада си.

— Не — съпротивил се бащата. — Омагьосани дини не ям.

— Ти пък недей яж! Ние ще ядем! Няма най-сетне за твоя угода да умрем от глад!

Момата отишла в градината. След дълго търсене намерила две малки дини, скрити под листата. Занесла ги в хижата и ги разрязала. От дините се изсипали малки скъпоценни камъни — цяла шепа.

Дъщерята на брамина надала радостен вик. Цялото семейство се събрало да види чудото. Тогава всички разбрали защо златарката е купувала редовно дините им.

— Измами ни тая проклета жена! — викнал браминът. — Моят благороден зет ми подари чудна диня, която ражда скъпоценни камъни, а тая хитра жена ни изигра. Ей сега ще вървя да се разправя с нея. Няма да й простя, додето ми не върне всичките скъпоценни камъни, що е извадила от моите дини.

Той отишъл в къщата на златаря и казал на жена му:

— Ти хи измамила моята съпруга. Дините, които ти е продала тя, са били пълни със скъпоценни камъни, а ти й си ги платила като обикновени дини, каквито се продават на пазара. Върни ми скъпоценните камъни!

Златарката му казала спокойно:

— Ти приказваш като човек, който е изгубил ума си. За старец като тебе това не е чудно: всеки знае, че старците се вдетиняват. Но аз не съм длъжна да слушам твоите глупости. Върви си и ме остави на мира.

— Ти си много хитра жена — казал браминът, — но аз ще се оплача на съдията. За да си нямаме неприятности, моля те, дай ми поне половината от скъпоценните камъни, що извади от дините.

— Махай се от къщата ми, ти казвам! — викнала жената. — Инак ще извикам слугите да те изхвърлят. Кой разумен човек ще ти повярва, че диня може да роди скъпоценни камъни? Ти наистина не си с ума си.

Браминът бил принуден да си отиде с празни ръце.

Тогава му дошли на ум думите на чакала, който му казал, че се забогатява не с пари, а с ум. Но, разбира се, било много късно.

При съдията той не отишъл. Каква полза? И в съдилището ще му се изсмеят и ще му кажат, че никъде по света не се знае да има диня, която ражда скъпоценни камъни. Защо да го смятат за луд?

Като се върнал у дома, браминът разказал на жена си за срещата със златарката.

— Само едно ни остава — рекъл накрай. — Ще взема тия дребни скъпоценни камъни, които намерихме в двете дини, па ще ги продам в града. Ще накупя, каквото трябва, и ще го донеса.

— Недей продава всичките — казала жената. — Само един продай. Другите нека седят тука.

— Защо? Вместо да се разтакам толкова пъти, не е ли по-добре да свърша работата наведнъж?

— Да, но кой ще ти повярва, че ти — окъсан и одърпан брамин — не си откраднал отнякъде тия скъпоценни камъни? Ще те тикнат в затвора.

— Мене ли, благороден брамин, ще затворят? Ти не си с ума си, невясто!

Взел той всички скъпоценни камъни и отишъл в града. Влязъл в една златарница и показал на златаря стоката си. Запитал го колко ще му даде за нея. Златарят го поизгледал.

— Отде си откраднал тия скъпоценни камъни?

— Как ще ги открадна? Аз съм брамин, човек от благородна каста: може ли да се допусне, че човек като мене ще открадне?

— Може, разбира се! Когато на човек търбухът е празен, и цар да е, пак открадва. Казвай де! Казвай от кого си ги откраднал, додето не съм повикал стражар! Като те хвърлят в затвора и ти ударят сто тояги, веднага ще кажеш. Но аз не искам да отива работата дотам. Ако ми кажеш чии са били тия камъни, ще ги купя. Добри пари ще ти дам за тях.

Браминът се оскърбил, че го смятат за крадец.

— Моят зет — рекъл — е един богат чакал. Той ми подари чудна диня, която раждаше плодове, пълни със скъпоценни камъни.

— Хубави лъжи разправяш, но няма кой да ти вярва. Де се е чуло — чакал да стане зет на човек и диня да ражда скъпоценни камъни? Знаеш ли какво ще ти кажа? За да се отървеш от затвора, остави тия неща тук, па си върви. Аз ще разпитам златарите има ли някой нещо откраднато и ще дам камъните на притежателя им.

— Как искаш да ме лишиш от това, което си е мое? Дъщерите ми мрат от глад. Затова съм се принудил да продам камъните. Щом не щеш да ги купиш, дай ми ги.

И той посегнал да ги вземе. Но златарят му залепил такава плесница, че му писнали ушите. И двамата почнали да викат, колкото им глас държи. Насъбрали се много хора. Всеки питал що се е случило. Златарят обвинявал окъсания брамин в кражба, а оня се оправдавал, като разказвал за своя зет — чакала — и за чудните дини, които раждат скъпоценни камъни.