Матю Райли - Плашилото

Скофийлд въведе собствения си транспондерен сигнал в компютъра и на дисплея се появи втора стрелка, движеща се на юг:

Скофийлд погледна данните на екрана: сигнали, скорост, височина.

Нямаше нужда да изчислява.

Картината казваше всичко.

Двата въздушни обекта се приближаваха към Мека: неговият Х–15 и ракетата „Хамелеон“, обозначена от сателитната автоматична система за разпознаване като интерконтинентална балистична ракета Йерихон–2Б.

Двата въздушни обекта се движеха с почти еднаква скорост и се намираха приблизително на еднакво разстояние от Мека.

— Руфъс — безизразно каза Скофийлд.

— Да?

— Вече не летим за Йемен.

— Досетих се — примирено отвърна пилотът. — Закъде летим сега?

Но капитанът натискаше клавишите на компютъра и бързо изчисляваше. Щеше да е абсолютно невероятно, ако успееше.

С Руфъс все още се намираха на около хиляда километра от Мека. ВРЕМЕ ДО ЦЕЛТА: 8:30.

Той изчисли данните за ракетата.

Тя бе малко по-далеч:

ВРЕМЕ ДО ЦЕЛТА: 9:01… 9:00… 8:59…

„Чудесно — помисли си Скофийлд. — Тези трийсет секунди ще ни трябват, за да прелетим над Мека и да обърнем…“

Това накара очите му да заблестят. Той погледна закаченото на гърдите му устройство СинкЛок и го хвана с две ръце.

— Осемнайсет метра — прошепна Скофийлд.

После каза:

— Ей, Руфъс, някога гонил ли си ракета?

ВРЕМЕ ДО ЦЕЛТА: 6:00… 5:59… 5:58…

Малкият Х–15 на Скофийлд се носеше в мрачното небе със скоростта на куршум — все още преследван от ракетата АИМ–120.

— Искаш да се движа успоредно на нея, така ли? — смаяно попита Руфъс.

— Точно така. Все още можем да обезвредим интерконтиненталната балистична ракета. Просто трябва да сме на осемнайсет метра от нея.

— Да, но в движение !… Никой не може да пилотира самолет до ракета с шест маха.

— Мисля, че ти можеш — възрази Скофийлд.

Капитанът не можеше да види широката усмивка, която грейна на брадатото лице на Руфъс.

— Какво искаш да направя? — попита исполинът.

— Интерконтиненталните балистични ракети летят високо и после се спускат вертикално към целите си. В момента този хамелеон е на осем хиляди метра. Би трябвало да остане на тази височина чак до Мека и тогава ще започне да се спуска. При скорост шест маха ще му трябват около пет секунди. Но аз имам нужда най-малко от двайсет и пет секунди, за да го обезвредя. Това означава, че трябва да се изравним с него, докато още лети хоризонтално на осем хиляди метра. Започне ли вертикалното спускане, сме загубени. Провалили сме се. Мислиш ли, че ще можеш да се изравниш с него?

— Знаеш ли, капитане, много приличаш на Алоишъз — тихо отвърна Руфъс. — Когато ми говориш, ме караш да се чувствам така, все едно съм способен на всичко. Смятай го за свършено, мама му стара.

ВРЕМЕ ДО ЦЕЛТА: 2:01… 2:00… 1:59…

Преследван от АИМ–120, Х–15 летеше над Червено море и в същото време се издигаше — издигаше ли издигаше — на височина осем хиляди метра.

— Току-що прелетяхме над Мека — извика Руфъс. — Започвам да обръщам. Дръж си очите отворени, всеки момент трябва да видим оня хамелеон…

И пилотът започна широка сто и осемдесет градусова дъга, която трябваше да изравни самолета с ядрената ракета по пътя й към Мека.

Х–15 се завъртя странично, стрелна се във въздуха и зави наляво.

Внезапната промяна на курса позволи на преследващата го ракета — която продължаваше хищно да се приближава към него — да скъси дистанцията още повече. Вече беше само на стотина метра и го настигаше.

ВРЕМЕ ДО ЦЕЛТА: 1:20… 1:19… 1:18…

— Ето я! — извика Руфъс. — Право напред!

Залепеният за седалката Скофийлд се вторачи над рамото на пилота в здрачното арабско небе.

И я видя.

Самият вид на интерконтиненталната балистична ракета го накара да ахне.

Беше невероятна.

Ракетата-двойник на Йерихон–2Б приличаше на космически кораб от научнофантастичен филм — нещо, което бе прекалено голямо, прекалено аеродинамично и се движеше прекалено бързо, за да съществува на Земята.

Двайсетметровият цилиндър летеше като стрела в небето, бълваше бели пламъци, ослепителни като фотографска светкавица, и оставяше невероятно дълга димна опашка. Тя се развиваше като змия, като божествен питон — и водеше към мястото на изстрелване на ракетата — Йемен.

После се чу звукът.

Непреодолим екот.

Ако скоростният Х–15 на Скофийлд цепеше тъканта на небето, този сладур го разкъсваше на парченца.