Ан Райс - Пандора

— Обичам те, Мариус, моят странен, висок и красив Мариус.

— Не ти вярвам — каза той, шепнейки едва доловимо.

— Какво искаш да кажеш?

— Съвсем скоро ще ме намразиш заради това, което ти причиних.

— О, няма, умнико. Противно на мнението ти, аз не изгарям от желание да остарея, да повехна и да умра. Ще ми се да имам възможност да науча повече, да видя повече…

Усещах устните му върху челото си.

— Наистина ли опита да се ожениш за мен, когато бях на петнайсет?

— О, мъчителни спомени! Обидите на баща ти още кънтят в ушите ми! Едва не ме изхвърли от дома ви!

— Обичам те с цялото си сърце — прошепнах. — И ти спечели. Сега съм твоя съпруга.

— Моя си, но не мисля, че „съпруга“ е точната дума. Учудвам се, че вече си забравила как яростно негодуваше преди срещу тази дума.

— Заедно — казах, като едва говорех заради целувките му. Спеше ми се и харесвах допира на устните му, внезапно закопнели за истинска любов. — Ще измислим друга, по-възвишена дума от „съпруга“.

Внезапно се отдръпнах. Не го виждах в тъмното.

— Да не би да ме целуваш, за да не говоря?

— Да, точно това правех — отвърна той.

Обърнах му гръб.

— Моля те, обърни се — каза той.

— Няма — рекох.

Лежах неподвижно, смътно осъзнала, че тялото му вече ми се струва съвсем нормално, защото и моето бе твърдо като неговото, а може би и също толкова силно. Какво върховно преимущество. О, но аз го обичах. Обичах го! Тогава нека целува врата ми! Не можеше да ме принуди да се обърна към него!

Слънцето сигурно бе изгряло.

Защото внезапно ме обгърна такава тишина, сякаш цялата вселена с нейните вулкани и бушуващи приливи — и всички императори, крале, съдии, сенатори, философи и жреци — бяха престанали да съществуват.

Е, Дейвид, това беше.

Бих могла да запълня още много страници с тази комедия в стила на Плот и Терънс. Бих могла да конкурирам Шекспировата пиеса „Много шум за нищо“.

Но това е основната история. Това се крие зад несериозната съкратена версия на „Вампирът Лестат“, чийто окончателен и банален вид е бил оформен от Мариус или Лестат, кой знае.

Нека ти разкрия онези моменти, които са свещени и тлеят в сърцето ми, макар да са били отхвърлени с лекота от някой друг.

А историята на нашата раздяла е не просто историята на едно противоречие, но може да бъде и поучителна.

Мариус ме научи да преследвам и залавям само злосторниците и да убивам безболезнено, като обгръщам душата на жертвата си в сладостни видения, или да я оставям да разкраси собствената си смърт с порой от фантазии, които не бива да преценявам, а само да поглъщам като кръвта. Всичко това не се нуждае от подробно описание.

Двамата бяхме еднакво силни. Когато някой обгорял и безмилостно амбициозен кръвопиец успееше да се добере до Антиохия — а това се случи едва няколко пъти, след което престана, — ние го убивахме заедно. Това бяха чудовищни умове, родени в непонятни за нас епохи, и те преследваха Кралицата така, както чакалите преследват телата на мъртвите хора.

Ние нямахме разногласия относно тях.

Често си четяхме на глас и се смеехме заедно на „Сатирикон“ от Петроний, а по-късно редувахме смеха със сълзи, докато четяхме непримиримите сатири на Ювенал. От Рим и Александрия непрекъснато пристигаха нови сатирични и исторически творби.

Но едно нещо остана завинаги между Мариус и мен.

Любовта ни се усилваше, но с нея зачестиха и вечните спорове. И така спорът постепенно се превърна в опасна спойка на нашата връзка.

През годините Мариус запази своя изтънчен разум, както една весталка пази свещения огън. Ако се случеше да ме обземе въодушевление, той ме сграбчваше за раменете и недвусмислено заявяваше, че това е неразумно. Неразумно, неразумно, неразумно!

Когато през втори век Антиохия бе застигната от ужасно земетресение, а ние останахме невредими, аз се осмелих да говоря за това като за Божия благословия. Това разяри Мариус и той побърза да изтъкне, че същата Божия намеса бе предпазила и римския император Траян, който се намираше в града по това време. Как бих си обяснила това?

Трябва да отбележа, че Антиохия бързо се възстанови, пазарите процъфтяваха, пристигаха все повече роби и нямаше какво да спре керваните, поели към корабите, както и корабите, пътуващи към керваните.

Но много преди това земетресение ние едва ли не стигахме до бой всяка нощ.

Ако се забавех с часове в стаята на Майката и Бащата, Мариус неизменно идваше да ме вземе и да ме вразуми. Заявяваше, че не може да чете спокойно, докато аз съм в това състояние. Не може да мисли, защото знае, че аз съм долу и съзнателно приемам лудостта.