Ан Райс - Пандора

— Как може да отделяш време за такива неща! — настоя Мариус. — Християни. Те не са даже и култ! Някои боготворят Йоан, други Исус. Борят се помежду си! Не разбираш ли какво прави този човек Павел?

— Не, какво? — рекох. — Не съм казала, че ще постъпя в тяхната секта. Казах само, че съм се спряла да го послушам. Кой би пострадал от това?

— Ти, твоето съзнание, равновесието ти и здравият ти разум. Той е застрашен заради безсмислените неща, от които се интересуваш, а честно казано, и истината страда! — Това бе само началото.

— Нека ти разкажа за този човек Павел — каза Мариус. — Той никога не е познавал нито Йоан Кръстител, нито Исус Галилейски. Юдеите са го изхвърлили от общността. А Исус и Йоан са били юдеи! И затова сега Павел се обръща към всички. Без значение дали са юдеи или християни, римляни или гърци, той им казва: „Няма защо да спазвате юдейските обичаи. Забравете празненствата в Йерусалим. Забравете за Обрезанието Господне. Станете християни.“

— Да, така е — рекох с въздишка.

— Много лесно можеш да възприемеш такава религия — каза той. — Не се изисква нищо. Трябва да повярваш, че този човек е възкръснал от мъртвите. Между другото, аз прочетох внимателно текстовете, които заливат пазарите. А ти?

— Не. Изненадана съм, че си отделил от безценното си време за това.

— Никъде из писанията на онези, познавали Йоан и Исус, не се споменава някой от двамата да е казвал, че ще възкръсне от мъртвите или че всички повярвали в тях ще се радват на задгробен живот. Павел е добавил всичко това. Какво изкусително обещание! А трябва да чуеш как говори за Ада твоят приятел! Каква жестокост — несъвършените простосмъртни могат да сторят толкова ужасни грехове в този живот, че да горят във вечни мъки.

— Той не ми е приятел. Много преувеличаваш моите случайни забележки. Защо се вълнуваш толкова?

— Казах ти, интересувам се от истината и разума!

— Е, има нещо, което ти убягва у тези християни; това, че когато се съберат заедно, те изпитват възторжена любов и вяра в безграничното великодушие…

— О, не започвай пак! Нима искаш да ми кажеш, че това е хубаво?

Не отговорих.

Той се канеше да възстанови заниманията си, когато заговорих.

— Ти се боиш от мен — казах му. — Страх те е, че някой вярващ може да ми грабне ума и да те изоставя. Не. Това не е вярно. Страх те, е че твоят ум може да бъде грабнат. Че по някакъв начин светът ще те подмами обратно при себе си и няма да живееш тук с мен, вече няма да бъдеш онзи надменен римлянин, страничен наблюдател и отшелник. Ще се завърнеш в търсене на смъртната утеха от дружбата и близостта с околните, на приятелство със смъртните, които ще те признаят за един от тях, без да си такъв!

— Пандора, говориш безсмислици.

— Запази надменните си тайни — казах. — Но аз се боя за тебе и го признавам.

— Боиш се за мене? И защо? — попита той.

— Защото не разбираш, че всичко е тленно, всичко е измислица! Че дори логиката, математиката и правосъдието не са еднозначни!

— Това не е вярно — рече той.

— О, напротив. Ще дойде нощ, в която ще видиш онова, което аз видях, когато за първи път дойдох в Антиохия, преди да ме намериш, преди това преобразуване, което трябваше да помете всичко по пътя си.

Ще видиш такава тъмнина — продължих аз, — толкова непроницаема, че Природата не я е създала никъде на тази земя когато и да е където и да е! Само човешката душа може да я познае. И тя трае вечно. И се моля, когато най-накрая не можеш да избягаш от нея и разбереш, че е навсякъде около теб, твоята логика и разум да ти дадат сили да се бориш с нея.

Той ме погледна много почтително. Но не каза нищо. Продължих:

— Примирението няма да ти е от полза, когато настъпи това време. Примирението изисква воля, а волята изисква решение, решението изисква вяра, а вярата — нещо, в което да вярваш! И всякакви действия или приемственост налагат идеята за свидетел! Е, няма да има никакви свидетели! Ти още не знаеш това, за разлика от мен. Надявам се щом го разбереш, да има кой да те утеши, докато обличаш и тъкмиш онези чудовищни реликви под стълбите! Докато им поднасяш цветя! — Бях много ядосана. Добавих:

— Обърни поглед към мене, когато настъпи този миг — ако не за опрощение, погледни на мен като модел за подражание. Защото аз видях това и оцелях. И няма значение, че се спрях да чуя как Павел проповядва за Исус, или че сплитам корони от цветя за Кралицата, или че преди разсъмване танцувам като луда на лунна светлина в градината, или че… че те обичам. Няма значение. Защото няма нищо. И никой. Никой! — въздъхнах. Беше време да приключвам.