Ан Райс - Пандора

А римските съдилища, суетящи се непохватно преди всяко решение, преценявайки всички страни и отхвърлили всякакви магически или религиозни похвати, дори и в тези ужасни времена се стремяха към справедливост. Съдебната система се основаваше не на божествените откровения, а на разума.

Но аз не съжалявах за онзи миг на опиянение, когато пих от кръвта й и повярвах в нея и видях как цветята се сипят отгоре ни. Не съжалявах, че всеки мозък би могъл да сътвори подобна съвършена трансцеденталност.

Тя беше моя майка, моя Кралица, моя богиня, беше всичко за мен. Знаех го, както го знаем, когато пием еликсирите в Храма, когато пеем и се поклащаме под звуците на възторжени химни. А аз го бях разбрала в обятията й. Бях го почувствала и в обятията на Мариус, но не така силно, и исках само да бъда с него сега.

Колко ужасен ми се стори нейният култ. Опорочен и невеж, а възнаграден с такава власт! И как ненадейно осъзнах, че в основата на мистериите лежат толкова низки обяснения. Кръвта, опръскала златната й рокля!

Всички образи и повърхностни погледи ни разкриват по-дълбоки неща, мислех си аз отново, както някога в Храма, когато бях готова да приема утехата на една базалтова статуя.

Единствено аз и никой друг трябваше да превърна новия си живот в героична приказка.

Много се радвах, че Мариус намира такава утеха в разума. Но разумът бе просто нещо измислено, наложено на света чрез вярата, а звездите не обещават никому нищо.

Бях прозряла нещо по-дълбоко през онези мрачни нощи, когато се криех в къщата в Антиохия и скърбях за баща си. Бях разбрала, че е твърде вероятно в основата на Сътворението да лежи нещо толкова неконтролируемо и непонятно като бушуващ вулкан.

Неговата лава щеше да помете и дърветата, и поетите.

Затова приеми този дар, Пандора, казах си аз. Иди си у дома, благодарна, че отново си омъжена, защото никога не си се задомявала по-сполучливо и никога пред теб не е стояло по-примамливо бъдеще.

Когато се прибрах, а то стана много бързо, защото усвоих нови начини да се прехвърлям бързо между покривите, като едва ги докосвам, а също и над стените — та когато се прибрах, заварих Мариус в предишното състояние, както когато тръгвах, само че много по-тъжен. Седеше в градината, точно като във видението, показано ми от Акаша.

Това сигурно бе любимото му място, скътано зад вилата с многобройните й врати. Имаше пейка, обърната към един шубрак, сред скалите ромолеше естествено поточе и се разливаше в силна струя из високата трева.

Той стана веднага. Поех го в обятията си.

— Мариус, прости ми — казах.

— Не говори така, аз съм виновен за всичко. А и не те предпазих.

Останахме прегърнати. Исках да впия зъбите си в него, да пия от кръвта му, и го направих, а после усетих, че и той пие от мен. Това обвързване бе по-силно от всяко друго, което бях изпитвала в брачното ложе, и аз му се отдадох така, както не се бях отдавала никому в живота си.

Внезапно почувствах изтощение. Сложих край на тази целувка със зъби.

— Хайде, да вървим — каза той. — Твоят роб спи. А през деня, когато ние трябва да спим, той ще донесе тук всички твои вещи и ще доведе онези момичета, в случай че искаш да ги задържиш.

Слязохме по стълбите и се озовахме в друга стая. Мариус се напрегна с всички сили да затвори вратата, а това означаваше, че никой смъртен не би могъл да го направи.

Вътре имаше саркофаг, съвсем обикновен, изработен от гранит.

— Можеш ли да повдигнеш капака на саркофага? — попита Мариус.

— Чувствам се отпаднала!

— Слънцето изгрява, опитай да повдигнеш капака. Приплъзни го настрани.

Направих това и видях вътре легло от смачкани лилии и листа от рози, копринени възглавници и сушени цветя за аромат.

Стъпих вътре, обърнах се, седнах и се излегнах в този затвор от камък. Мариус веднага зае мястото си в гробницата до мен и затвори капака. Нито късче светлина не проникваше вътре, сякаш такава бе волята на мъртвите.

— Доспа ми се. Трудно ми е да говоря.

— Какво щастие — каза той.

— Не беше нужно да ме обиждаш така — промърморих. — Но ти прощавам.

— Пандора, обичам те! — каза той безпомощно.

— Сложи го в мен — казах, посягайки между краката му. — Изпълни ме и ме прегърни.

— Това е глупаво и суеверно!

— Не е нито едно от двете — рекох. — То носи символика и утеха.

Той се подчини. Телата ни се сляха, свързани чрез този стерилен орган, който бе безобиден като ръката му. Но аз така обичах ръката, с която ме прегърна и устните, целунали челото ми.