Ан Райс - Пандора

— Ще ти кажа нещо — продължи той. Замълча и сложи ръцете си на бюрото. — Това, което гори в мен, никак не се интересува дали жертвата е извършила или не някакво престъпление. То изпитва жажда. Не всяка нощ, но често! Не казва нищо! Не говори за олтари на сърцето ми! Пришпорва ме, сякаш съм боен кон, а то е генералът върху мен! Мариус различава доброто от злото съгласно древните обичаи, по понятни за теб причини, но не и тази опустошителна жажда. Тази жажда познава природата, но не и морала.

— Обичам те, Мариус — казах. — Ти и баща ми сте единствените мъже, които някога съм обичала истински. Но сега трябва да изляза сама.

— Какво каза! — Той беше смаян. — Минава полунощ.

— Ти прояви голямо търпение, но сега трябва да повървя сама.

— Ще дойда с теб.

— Не, няма — казах.

— Но ти не можеш да се скиташ из Антиохия сама просто така.

— Защо не? Вече мога да чувам мислите на смъртните, ако поискам. Току-що мина една носилка. Робите са толкова пияни, че е цяло чудо как не са я изпуснали и изтърсили господаря си на пътя, а той самият спи дълбоко. Искам да повървя сама навън из града, из тъмните и опасните места, из злокобните места и местата, където дори… дори един бог не би отишъл.

— Това е твоето отмъщение към мен — каза той.

Тръгнах към портата и той ме последва.

— Пандора, не излизай сама.

— Мариус, любов моя — извърнах се аз и хванах ръката му. — Това не е отмъщение. Думите, които изрече преди малко, „момиче“ и „жена“, винаги са поставяли ограничения в живота ми. Сега искам да повървя без страх с голи ръце и разпусната коса и да вляза във всяко опасно кътче, където реша. Все още съм опиянена от нейната и твоята кръв! Нещата, които би трябвало да блестят, само мъждукат. Трябва да остана сама и да обмисля всичко, което ми каза.

— Но трябва да се върнеш преди зазоряване, много преди това. Трябва да бъдеш с мен долу в криптата. Не може просто да лежиш някъде в някаква стая. Смъртоносната светлина ще проникне…

Беше толкова покровителствен, толкова разпален, толкова разгневен.

— Ще се върна — казах, — при това много преди зазоряване. Но сърцето ми ще бъде разбито, ако от този момент нататък ние не си принадлежим.

— Принадлежим си — отвърна той. — Пандора, ти би могла да ме подлудиш.

Той спря при решетките на портата.

— Недей да идваш по-нататък — казах му, щом тръгнах.

Поех надолу към Антиохия. Краката ми бяха толкова силни и пъргави, а стъпалата ми не усещаха праха и камъчетата по пътя. Очите ми виждаха ясно в нощта и забелязваха всички потайни ходове на совите и малките мишки, които се стрелкаха из дърветата. Те ме поглеждаха, а после побягваха, сякаш сетивата им ги предупреждаваха да се пазят от мен.

Скоро навлязох в самия град. Мисля, че решителността, с която се движех от уличка в уличка, бе достатъчна, за да уплаши всеки, решил да ми стори нещо лошо. Чувах само страхливи похотливи ругатни в мрака, онези отвратителни двусмислени ругатни, с които мъжете обсипват жените, които желаят — полузаплашителни, полупренебрежителни.

Усещах как хората спят дълбоко в домовете си и чувах дежурните стражи, които разговаряха в казармите зад Форума.

Направих всички онези неща, които новосъздадените кръвопийци винаги правят. Докосвах стените и очарована се взирах в някоя факла, към която летяха нощни пеперуди. С голите си ръце и леката туника долавях сънищата на цяла Антиохия.

Из каналите и по улиците препускаха плъхове. Реката издаваше характерния си звук, а от закотвените кораби долиташе глух шепот дори и при най-лекото раздвижване на водата.

Форумът, грейнал от вечно горящите светлини, бе уловил луната, сякаш представляваше огромен човешки капан, насочен нагоре земен кратер, създадено от човека устройство, което можеше да бъде видяно и благословено от неумолимото небе.

Когато стигнах до собствената си къща, установих, че лесно мога да се покатеря отгоре и седнах на керемидения покрив. Бях толкова спокойна, сигурна и свободна, докато гледах вътрешния двор и колонадата, където всъщност бях узнала истините — сама през онези три нощи — които ме подготвиха за кръвта на Акаша.

Спокойно и без да изпитвам болка, премислих всичко отново — сякаш дължах това на жената, която някога бях, новопосветената, жената, потърсила убежище в Храма. Мариус беше прав. Кралицата и Кралят бяха обладани от някакъв демон, който бе плъзнал из кръвта им, хранеше се с нея и растеше, и сега аз го усещах в себе си.

Кралят и Кралицата не бяха измислили справедливостта! Кралицата, натрошила на парчета малкия фараон, не бе в основата на законите и благоприличието!