Ан Райс - Пандора

Това ме изпълни с неописуем ужас.

— Е, горещата светлина на един ден не била достатъчна да погуби древните родители, но децата им по целия свят страдали. А този страхлив Старейшина, чието възмездие било само болката от изгорялата кожа, не бил достатъчно смел, за да остави на слънце Кралската двойка. Нямал никакви основания за това.

Акаша ми проговори. Говори ми по най-добрия за нея начин. Чрез образи и картини на събитията от самото начало. Показа ми как общността от богове и богини е произлязла от нея, как е имало бунтове и голяма част от историята е била погубена, както и смисълът на всичко това. А що се отнася до словесно общуване, тя успя да прошепне едва няколко изречения: „Мариус, изведи ни от Египет!“ — Той замълча. — „Изведи ни от Египет, Мариус. Старейшината иска да ни унищожи. Пази ни или ще загинем тук.“

Той си пое въздух. Вече бе по-спокоен, не така разгневен, но все пак много разстроен. И тъй като моята проницателност на вампир непрекъснато растеше, аз научих повече за него. Разбрах, че е много смел и твърдо решен да отстоява принципите, в които вярва, въпреки магията, която го бе покорила преди да е имал време да се опомни. Въпреки всичко, той се стремеше да живее почтено.

— Моята участ — каза той — бе пряко свързана с нейната, с тяхната! Ако ги изоставех, рано или късно Старейшината щеше отново да ги изложи на слънце и аз, лишен от кръвта на вековете, щях да се разтопя като восък! Животът ми, вече променен, щеше да приключи. Но Старейшината не поиска от мен да назнача нови жреци. Акаша не пожела да създам нова религия! Тя не каза нищо за олтари и култове. Само онова старо обгоряло божество от Северната гора на варварите ме бе помолило за такова нещо, когато ме изпрати на юг в Египет — родината на всички мистерии.

— От колко време ги пазиш?

— Повече от петнайсет години. Вече не знам точно колко са. Те не помръдват и не говорят. Ранените, които на времето са обгорели силно, ще се лекуват с векове. Те научават, че съм тук и идват. Опитвам да ги унищожа преди умовете им да са успели да разпространят новината до други далечни умове. Тя не напътства обгорелите си чеда до мястото, където се намира, както постъпи с мене! Ако ме подведат или объркат, тя помръдва само както видя да го прави, за да унищожи кръвопиеца. Но тя те е повикала, Пандора, протегнала ти е ръка. И вече знаем точно с каква цел. А аз бях жесток с теб. Непохватен.

Той се обърна към мен. Гласът му стана нежен.

— Кажи ми, Пандора, в твоето видение, където се женим, млади ли сме или стари? Ти онова петнайсетгодишно момиче ли си, което пожелах твърде рано, или си зряла и цъфтяща както сега? Семействата ни щастливи ли са? Ние красиви ли сме?

Бях силно развълнувана от искрените му думи. От болката и молбата, които се криеха зад тях.

— Изглеждаме както сега — рекох и предпазливо отвърнах на усмивката му. — Ти приличаш на мъж, който завинаги ще остане в разцвета на силите си, а аз? Аз съм такава, каквато ме виждаш в момента.

— Повярвай ми — каза той и гласът му стана по благ, — не бих говорил толкова грубо точно в тази нощ, но ти предстоят още толкова много нощи. Вече нищо не може да те убие, освен слънцето или огънят. Нищо у теб няма да повехне. Предстои ти да изживееш още хиляди неща.

— Ами удоволствието, което изпитах, докато пиех от нея? — попитах го. — Какво ще кажеш за нейните начинания и страдания? Тя по никакъв начин ли не се отъждествява със свещеното?

— Кое е свещено? — попита той и вдигна рамене. Кажи ми. Кое е свещено? Нещо свещено ли видя в сънищата за нея?

Наведох глава. Не можех да отговоря.

— Със сигурност не и Римската империя — каза той. — Не и храмовете на Август Цезар. Не и култът към Кибела! Не и култът на онези, които боготворят огъня в Персия. Дали името на Изида е свещено все още и изобщо било ли е някога? Старейшината в Египет, моят пръв и единствен учител в тази материя, ми каза, че Акаша измислила историите за Изида и Озирис, за да постигне личните си цели, да придаде известна поетичност на своя култ. Аз мисля, че тя по-скоро си е приписала древните истории. Демонът у тях двамата расте с всеки новосъздаден кръвопиец. Сигурно е така.

— Но това е безрезултатно?

— Може би така той научава повече? — предположи Мариус. — Вижда и усеща повече чрез всеки един от нас, който носи кръвта му? Може би той е точно такова същество, а всеки от нас е просто малка частица от него, която носи неговите сетива и възможности и в замяна му дава своите преживявания. То посяга да опознае света чрез нас!