— Трябваше да се досетя, че всичко това ти е ясно — отвърна той. — Помня те като малко момиченце. Никой не можеше да се мери с твоя интелект. Предаността ти към Овидий и еротичните му творби бе рядко срещана изтънченост и разбиране на сатирата и иронията. Добре възпитан римски дух.
Погледнах го. И неговото лице бе лишено от видима възраст. Сега имах време да му се полюбувам квадратните рамене, правата дълга шия, особеният израз на очите му и симетричните вежди. Бяхме превърнати в мраморни портрети на самите себе си, изработени от изкусен скулптор.
— Знаеш ли — рекох, — дори след този съкрушителен и досаден поток от обяснения и твърдения, с които ме заля, аз изпитвам любов към теб и много добре знам, че сме сами и сме венчани един за друг, и не съм нещастна.
Той изглеждаше изненадан, но не каза нищо.
— Аз съм въодушевена, с ранено сърце — продължих аз — и ревностен поклонник. Но ми се ще да не ми говориш така, сякаш да ме поучаваш и образоваш е първата ти грижа!
— Длъжен съм да говоря така! — каза той нежно. Гласът му бе олицетворение на вежливостта, макар и разпален. — Това наистина е първата ми грижа. Ако успееш да разбереш какво се е случило след края на Римската република, ако успееш да разбереш Лукреций и стоиците, едва тогава ще разбереш какви сме ние. Трябва да го направиш!
— Няма да обърна внимание на обидата ти — отвърнах. — Не съм в настроение да ти изброявам всички философи и поети, които съм чела. Нито пък да ти разказвам за нивото на разговорите, които водехме у дома на вечеря.
— Пандора, не исках да те обидя! Но Акаша не е богиня! Спомни си сънищата си. Тя е фиала с безценна сила. Твоите сънища ти показаха, че тя може да бъде използвана, че всеки безскрупулен кръвопиец би могъл да прелее кръвта на друг, че тя е нещо като демон, подслонил нашата сила.
— Тя може да те чуе! — прошепнах наскърбена.
— Разбира се, че може. Пазя я от петнайсет години. Отблъснах онези изменници от Изток. Също и други заговорници от африканските провинции. Тя знае какво представлява.
Никой не би познал възрастта му, освен по сериозното му изражение. Приличаше на мъж в превъзходна форма. Постарах се да не бъда заслепена от него и от трептящата зад гърба му нощ, и все пак така ми се щеше да се зарея из въздуха.
— Някакво сватбено тържество — казах. — Трябва да кажа нещо на дърветата.
— Те ще са там и утре вечер — отвърна той.
Пред очите ми изплува последният й образ, обгърнат в екстаз. Тя повдигна малкия фараон от стола му и го натроши на парчета. Видях я преди това откровение, в началото на пристъпа, да тича по коридора и да се смее.
Бавно ме обзе страх.
— Какво има? — попита Мариус. — Довери ми се.
— Когато пих от нея, я видях като момиче, смееше се. — После разказах за сватбата, за дъжда от розови цветчета и странния египетски храм, пълен с обезумели поклонници. Накрая му казах как тя влезе в стаята на малкия владетел, чиито съветници го предупреждаваха за нейните богове.
— Тя го пречупи, сякаш бе направен от дърво. Каза: „Малък владетел, малка страна.“
Взех листата, които преди това бях сложила на бюрото. Описах последния сън за нея, когато крещеше и заплаши, че ще отиде при слънцето и ще унищожи непокорните си деца. Описах всичко, което бях видяла през дългото странстване на душата си.
Сърцето ме болеше много. Дори докато обяснявах, виждах нейната уязвимост, опасността, която криеше. Накрая разказах как бях написала всичко това на египетски.
Бях уморена и много ми се щеше да не се бях появявала на този свят! Отново изпитах пълното отчаяние от нощите, прекарани в плач в малката ми къща в Антиохия, когато удрях по стените и забивах кинжала си в земята. Ами ако тя не беше избягала, смеейки се, по онзи коридор! Какво ли значеше този образ? А малкият владетел, пречупен така безпощадно?
Приключих разказа си без особени затруднения. Очаквах пренебрежителните забележки на Мариус. Едва ли бих могла да ги изтърпя точно сега.
— Как го тълкуваш? — попита той мило. Понечи да хване ръката ми, но аз я отдръпнах.
— Това са откъси от нейни спомени — отвърнах. Бях съкрушена. — Тя си спомня тези неща. Във всичко това има само един намек за бъдещето — рекох. — Само един понятен образ за някакво пожелание: нашата сватба, това да бъдем заедно. — Гласът ми бе натежал от мъка, но все пак го попитах:
— Защо плачеш отново, Мариус? Тя сигурно събира спомените като цветя, откъснати безразборно от градината на този свят, като листа, паднали в ръцете й — и от тези спомени ми е сплела венец! Сватбен венец! Клопка. Душата ми не се скита. Не вярвам в това. Но ако се скиташе, тогава защо единствено тя толкова архаична, безпомощна и чужда в този свят, вече забравена и без власт — защо точно тя би го разбрала? Защо би ми го показала? Единствената, която го знае?
Читать дальше
Конец ознакомительного отрывка
Купить книгу