Ан Райс - Пандора

— Флавий! — казах.

Той се стресна и погледна нагоре.

— Госпожо Пандора!

Несъмнено на лунната светлина видя чудото, станало с мен каквото и да го бе причинило. Понеже аз видях смъртното у него, дълбоките бръчки по кожата му, болезнената възбуда в погледа и тънкия слой мръсотия, полепнал по тялото му заради естествената влажност на смъртната кожа.

— Трябва да си идеш у дома — казах аз и седнах върху оградната стена, а краката ми висяха навън. Наведох се, за да ме чува. Той не се отдръпна, но очите му се разшириха очаровано. — Върви да нагледаш момичетата и да поспиш, а някой да се погрижи за раните ти. Демонът е мъртъв, вече няма от какво да се притесняваш. Ела отново тук утре вечер по залез слънце.

Той поклати глава. Опита се да каже нещо, но не можа. Опита се да размърда ръце, но не успя. Сърцето му биеше лудо. Погледна надолу към пътя и малките далечни светлини на Антиохия. После се извърна към мен. Чух как препуска сърцето му. Долових ужаса и страха му, но той се страхуваше за мен, не за себе си. Боеше се, че ме е сполетяла ужасна участ. Посегна към портата и се вкопчи в решетките, обви ги с дясната си ръка, а с лявата стискаше, сякаш бе залепнал там.

Видях се през неговите очи — облякла препасана момчешка туника, с разпусната коса и седнала върху оградата, сякаш имах младо и гъвкаво тяло. Всичките ми бръчки бяха изчезнали. Той виждаше лице, което никой не би могъл да нарисува.

Но ставаше дума за следното. Този мъж се беше изчерпал. Не можеше да продължи нататък. И аз разбрах съвсем ясно колко много го обичам.

— Добре — казах. Изправих се и провесих ръцете си. — Ела, ще те прехвърля през оградата, ако мога.

Той протегна ръце недоверчиво, а очите му все така жадно попиваха всяка подробност от моето превъплъщение.

Беше лек като перце. Повдигнах го и го оставих на крака от вътрешната страна на портата. Скочих на тревата до него и сложих ръка на раменете му. Колко голяма бе тревогата му и колко силна смелостта му.

— Успокой сърцето си — казах му. Поведох го към къщата, а той ме гледаше, гърдите му се повдигаха, сякаш не му достигаше въздух, но това бе просто от шока. — Ще се погрижа за теб.

— Хванах онова същество — каза той. — Хванах го за ръката! — Как глухо звучеше гласът му, изпълнен с живителна течност и напрежение. — Прободох го няколко пъти с кинжала си, но то само замахна към лицето ми и се скри зад оградата като рояк мушици, просто някакъв мрак, безплътен мрак!

— Флавий, той е мъртъв, превърна се в пепел!

— О, ако не бях чул гласа ти, щях да полудея! Чух как момчетата плачат. Не можех да прескоча оградата с този проклет крак. После чух гласа ти и разбрах, разбрах, че си жива! — Той бе изпълнен с щастие. Беше със своя Мариус. — Лекотата, с която усещах любовта му, бе прекрасна и вдъхваше страхопочитание.

Внезапно едно усещане от Светилището ме връхлетя отново — за нектара на Кралицата и дъжда от цветя. Но трябваше да запазя равновесие в новото си състояние. Флавий също бе дълбоко смутен.

Целунах го по устните, по топлите, смъртни устни, а после бързо и ловко като котка облизах цялата кръв от раните му и през тялото ми премина тръпка.

Заведох го в библиотеката, която в този дом беше главната стая. Момчетата кръжаха някъде наоколо. Бяха запалили лампите навсякъде, а сега се спотайваха. Подушвах кръвта им и младата им човешка плът.

— Ще отседнеш при мен, Флавий. Момчета, можете ли да приготвите спалня за моя иконом на този етаж? Имате плодове и хляб, нали? Подушвам ги. Има ли достатъчно мебели да му стъкмите удобно местенце плътно вдясно, за да не пречи?

Те изскочиха от скривалищата си и също ме поразиха с осезаемия си човешки вид. Обезумях. И най-малката им естествена черта ми се струваше ценна — гъстите им черни вежди, малките кръгли устни, гладките бузи.

— Да, да, госпожо! — казаха те почти едновременно.

Бързо се приближиха.

— Това е Флавий, моят иконом. Той ще отседне при нас. На първо време го заведете в банята, подгрейте водата и го обслужете. Донесете му вино.

Те веднага хванаха Флавий за ръка. Но той се спря.

— Не ме изоставяйте, госпожо — внезапно каза той с най-сериозното и умислено изражение. — Верен съм ви във всяко отношение.

— Знам — отвърнах. — О, как ясно разбирам. Не можеш да си представиш.

После тръгна към банята с двамата вавилонци, които изглеждаха очаровани, че има какво да правят.

Открих огромните гардероби на Мариус. Имаше достатъчно дрехи да облече кралете на Партия и Армения, майката на императора, Ливия, мъртвата Клеопатра, както и някой екстравагантен патриций, който пет пари не дава за глупавите закони на Тиберий за намаляване на разходите.