Ан Райс - Пандора

Той въздъхна и сведе глава. Дали щях да го видя как плаче отново, този безупречен, познат и обичан бог сред смачканите цветя?

Той вдигна поглед.

— Пандора — каза ми. — Тя не е богиня. Не е създала света.

— Как смееш да го кажеш!

— Длъжен съм да го кажа! Приживе бях готов да умра за истината, сега също бих го направил. Но тя няма да го допусне. Тя има нужда от мен, а и от теб, за да ме направиш щастлив!

— Много добре! — Разперих ръце. — Ще се радвам да го направя. А ние ще възстановим нейния култ.

— Няма да го направим! — рече той. — Как изобщо можеш да си помислиш подобно нещо.

— Мариус, ще ми се да го изпея от върха на планината; искам да кажа на света, че това чудо съществува. Искам да тичам и да пея из улиците. Ние ще я възстановим на престола в един голям храм в самия център на Антиохия!

— Говориш небивалици! — извика той.

Момчетата бяха избягали.

— Мариус, да не си си запушил ушите за нейните заповеди? Ние трябва да издирим и убием боговете изменници и да се погрижим от нея да се родят нови богове, които гледат в душите и търсят справедливост, а не лъжи. Богове, които не са капризни похотливи идиоти или пияните своенравни създания от Северното небе, които мятат мълнии. Нейният култ се основава на доброто, на чистото!

— Не, не, не — отвърна той. Отстъпи назад, сякаш това щеше да подсили думите му. — Говориш глупости! — каза. — Глупости и истинско суеверие!

— Не мога да повярвам, че ти каза тези думи! — извиках. — Ти си чудовище! — рекох. — Тя заслужава да бъде на престола! Както и Кралят, който седи до нея. Те заслужават своите поклонници, които им носят цветя. Нима смяташ, че си получил способността да четеш мисли без основателна причина? — Приближих се. — Помниш ли как за първи път те подиграх в Храма? Когато ти казах, че трябва да седиш в съда и да гледаш в умовете на обвиняемите? Присмехът ми е бил точно попадение!

— Не! — изрева той. — Това изобщо не е вярно.

Обърна ми гръб и се втурна в къщата. Последвах го.

Мариус забърза по стълбите, влезе в Светилището и рязко спря пред нея. Тя и нейният Крал седяха както преди. Дори миглите им не трепваха. Само цветята напомняха за живота сред благоуханния въздух.

Погледнах ръцете си, бяха толкова бели! Щях ли да умра сега? Щях ли да живея векове като обгорелия?

Разгледах божествените им лица. Те не се усмихваха. Не сънуваха. Просто гледаха.

Паднах на колене.

— Акаша — прошепнах. — Мога ли да те наричам така? Кажи ми какво искаш.

Нищо у нея не се промени. Съвсем нищо.

— Е, говори, Майко! — рече Мариус, а гласът му бе натежал от мъка. — Говори! Това ли си искала винаги?

Внезапно той се втурна напред, изкачи двете стъпала на подиума и заудря с юмруци по гърдите й.

Бях потресена.

Тя не помръдна, дори очите й не трепнаха. Юмрукът му се удряше в твърдото й тяло, но то не поддаде. Само косата й, уцелена от лакътя му, леко се изви.

Изтичах до него и се опитах да го изблъскам.

— Престани, Мариус, тя ще те унищожи!

Бях изумена от силата си. По нищо не отстъпваше на неговата. Но той ме остави да го издърпам, а лицето му бе обляно в сълзи.

— Ах, какво направих! — каза той, вгледан в нея. О, Пандора, Пандора! Какво направих! Създадох още един кръвопиец, а се бях заклел, че никога, никога няма да бъдат създавани други, не и докато съм жив!

— Да се качим горе — казах спокойно. Погледнах Краля и Кралицата. Седяха все така безучастни и далечни. — Мариус, не е редно да се караме тук, в Светилището. Ела горе.

Той кимна.

Остави ме бавно да го изведа от стаята. Бе навел глава.

— Тази дълга варварска коса много ти подхожда рекох. — А и сега те гледам със съвсем други очи. Кръвта ни се сля, сякаш сме създали своя рожба.

Той си избърса носа, но не ме погледна. Влязохме в голямата библиотека.

— Мариус, няма ли нещо в мен, което да радва окото ти или да намираш за красиво?

— О, да, мила моя, всичко! — отвърна той. — Но за Бога, трябва да проумееш това! Не разбираш ли! Животът ти е отнет не заради някаква свята истина, а заради порочна мистерия! Това, че чета мисли, не ме прави по-мъдър от другите хора! Убивам, за да живея! Както го е правила тя преди хиляди години. О, и тя разбра, че трябва да го направи. Разбра, че е дошло време.

— Какво време? Какво е разбрала?

Втренчих се в него. Постепенно осъзнах, че вече не мога да чета мислите му, както и той моите. Но сновящите наоколо момчета бяха като отворена книга заради своя страх. Те мислеха, че са слуги на мили, но много гръмогласни демони.