Ан Райс - Пандора

Усетих как ме обгръща нещо невидимо и неустоимо. Идваше от протегнатата й приканваща ръка. Бе приятно, меко и милващо. Вълна от удоволствие се разля по цялото ми тяло и лице.

Пристъпих напред, подчинявайки се на волята му.

— Моля те, Акаша! — тихо промълви Мариус. — Моля те, в името на Инана, в името на Изида, в името на всички богини, не я наранявай!

Мариус просто не разбираше! Той никога не бе познавал нейния култ! Аз го познавах. Знаех, че нейните деца-кръвопийци са били предопределени да съдят злосторниците и да пият само от осъдените, както гласяха нейните закони. Видях божеството от тъмната пещера, което се бе явило във виденията ми. Разбрах всичко.

Исках да кажа на Мариус, но не можех. Не и сега. Светът се бе преродил, всички системи, основани на скептицизъм или егоизъм бяха крехки като паяжина и трябваше да бъдат унищожени. Дори моите мигове на отчаяние не бяха нещо повече от лутания из един безбожен и егоистичен мрак.

— Кралицата на Небето — прошепнах. Знаех, че говоря на древния език. От устните ми се отрони молитва.

— А Амон Ра, Богът на Слънцето, въпреки цялата си сила, никога няма да покори Краля на Мъртвите или неговата годеница, защото тя е владетел на звездното небе, на луната и онези, които ще принесат в жертва злосторника. Проклети да са онези, които злоупотребяват с тази магия. Проклети да са онези, които искат да я откраднат!

Опипах тялото си — то бе човешко, поддържано от преплетените нишки на кръвта, дадена ми от Мариус. Усетих силата на тази подкрепа. Тялото ми бе в безтегловност.

Издигнах се към нея. Тя ме обгърна с ръка и махна косата от лицето ми. Протегнах ръце да я прегърна през врата, защото друго не можех да направя. Бяхме твърде близо, за да мога да дам друг израз на любовта си.

Почувствах мекия копринен допир на естествената й, сплетена в плитки коса, както и студенината и твърдостта на раменете и ръцете й. Но тя не ме погледна. Беше вцепенена. Дали би могла да ме погледне? Дали нарочно бе решила да остане безмълвна, втренчена пред себе си? Или някаква зла магия я правеше безсилна — магия, от която биха могли да я пробудят хиляда химни?

В своето бълнуване видях думите, гравирани със златни букви между скъпоценностите на огърлицата й: „Доведете ми злосторника и аз ще изпия кръвта му.“

Стори ми се, че съм в пустинята, а огърлицата се търкаляше из пясъка, носена от вятъра, както се бе търкулнало тялото на обгорелия. Пропаднало, унищожено, за да бъде създадено отново.

Усетих как придърпват главата ми към шията й. Тя бе разперила пръсти над косата ми. Насочваше я така, че устните ми да почувстват кожата.

— Това искаш, нали? — попитах. Но думите ми се сториха далечни, някакъв патетичен израз на изпълнената ми докрай душа. — Да бъда твоя дъщеря!

Тя леко наклони глава и се отдръпна от мен, за да видя шията й. Видях вената, от която искаше да пия.

Пръстът й нежно се движеше из косата ми, без да я подръпне или нарани, само галеше главата ми, от което изпаднах в буен екстаз. Тя леко побутна главата ми надолу и устните ми вече не можеха да избегнат бляскавата й кожа.

— О, моята обожавана Кралица — прошепнах. Никога не бях изпитвала такава сигурност, такъв безграничен екстаз без земна причина. Никога не бях изпитвала такава могъща, тържествуваща вяра като вярата ми в нея.

Отворих уста. Не беше по силите на човек да пробие тази твърда плът! Но тя поддаде, а кръвта се вля в мен, „Изворът“. Чувах как сърцето й я изтласква с оглушителна сила, която пулсираше в тъпанчетата на ушите ми. Това не бе кръв. Това бе нектар. Беше всичко, което едно живо същество би могло да желае.

Докато пиех от нектара, пред мен се разкри ново царство. Звънливият й смях огласи коридора, тя тичаше пред мен като малко момиченце и с игривостта на котка, необременена от своето величие. Кимна ми да я последва вън под звездите Мариус седеше сам в своята притихнала безформена градина. Тя го посочи с пръст. Видях как Мариус се изправи и ме пое в обятията си. Дългата му коса бе така прекрасна. Разбрах какво иска тя. В това видение, докато пиех от нея, аз целувах Мариус, танцувах с Мариус.

Над главите ни се изля дъжд от листа на цветчета, както над младоженците в Рим, а Мариус ме държеше под ръка, сякаш току-що се бяхме оженили, навсякъде около нас пееха хора. Това бе съвършено щастие, толкова силно, че на този свят на малко хора им се удаваше да го изпитат.

Тя стоеше на върха на широк черен олтар от диор.