Ан Райс - Пандора

— Мариус — казах аз, — той е слаб. Можеш да го убиеш. — Лицето ми се отпусна върху гърдите на обгорелия, докато слизахме. Усещах допира на костите му. Наистина е много слаб — промълвих, като едва успявах да остана в съзнание. Акаша, да, истинското й име.

— Внимавай, приятелю — каза Мариус. — Ако тя умре, ще те унищожа. Ти почти проигра шансовете си. И колкото по-тежко диша тя, толкова по-малки стават те. Пандора, замълчи, ако обичаш. Акбар е велик кръвопиец, велик бог.

Усетих как студена корава ръка сграбчва моята.

Бяхме слезли на долния етаж. Опитах да вдигна глава. Видях низ от лампи, невероятни картини в златни рамки по стените и позлатен таван. Отвориха се две големи каменни врати. Вътре имаше параклис, изпълнен с гъста трептяща свещена светлина и всепоглъщащия аромат на лилии.

Кръвопиецът, който ме държеше, нададе вик.

— Майко Изида — промълви той жалостиво. — О, Акаша!

Той ме пусна и ме остави на крака, а Мариус веднага ме пое, когато покритото с мехури и рани същество се втурна към олтара.

Аз гледах удивена. Но умирах. Не можех да дишам. Паднах на пода. Опитах да поема въздух, но не успях. Не можех да стоя права без Мариус.

Но как можех да напусна този свят и всичките му нещастия, запечатала такава гледка:

Те седяха там: великата богиня Изида и крал Озирис, или поне така ми се стори, цветът на кожата им бе бронзов, а не бял като на бедната пленена Кралица от сънищата ми. Бяха облечени в съвършени златнотъкани дрехи, ушити и драпирани в традиционния египетски стил. Черните им коси бяха дълги, истински и сплетени в плитки. Гримът върху лицата им бе свеж: черна очна линия и спирала, червени устни.

Тя не носеше короната с рогата и слънчевия диск. Златната й огърлица със скъпоценни камъни бе великолепна, а невероятният й блясък ме заслепи.

— Трябва да взема короната, да възстановя короната! — казах на глас и чувах как този глас излиза от мен сякаш носен от другиго, за да ме напътства. Затворих очи.

Черното същество коленичи пред Кралицата. Не можех да виждам ясно. Усещах ръката на Мариус, а после в устата ми нахлу струя гореща кръв.

— Не, Мариус, защити я! — опитах да проговоря. Думите ми се изгубиха сред този прилив на кръв. Защити Майката! — А кръвта отново изпълни устата ми и се наложи да я преглътна. Незабавно усетих силата, мощта на тази кръв, далеч по-силна от тласъка на Акбар. Подобно на толкова много реки, устремени към морето, кръвта се разля из тялото ми. Нямаше какво да я спре. Последва нова струя, сякаш силна буря бе понесла реката още по-бързо към делтата й, а нейните разпилени хаотични потоци се устремяваха към всяко късче плът.

Разкри ми се широк чуден свят, който щеше да ме приеме, слънцето бе в гъстата гора, но аз не го виждах. Освободих се.

— Кралицата, спасете я от него! — прошепнах. Дали от устните ми капеше кръв? Не, тя се бе вляла в мен.

Мариус не искаше да ме чуе. Към устните ми отново се притисна кървяща рана и кръвта потече още по-бързо. Почувствах как въздухът изпълва дробовете ми. Усещах тялото си силно, то вече стоеше без чужда помощ. Кръвта гореше в мен като огън, тя сякаш бе възпламенила сърцето ми. Отворих очи. Стоях изправена като стълб. Видях лицето на Мариус, златистите му мигли, тъмносините му очи. Косата му, разделена на път, се спускаше до раменете. Той нямаше възраст, беше бог.

— Пази я! — извиках. Обърнах се и посочих с пръст. Едно було, което цял живот бе висяло между мен и околния свят, сега се вдигна. Вече приели истинския си облик, те издаваха съзнателната си цел: Кралицата се взираше напред, неподвижна като Краля. Животът не би могъл да възпроизведе такова спокойствие, такава пълна парализа. Чувах как от цветята капе вода. Малки капчици се стичаха върху мраморния под, а едно листо падна. Обърнах се и го видях да се търкаля свито по камъните, това малко листенце. Чувах как бризът се движи под златистия таван. А огнените езици на лампите припяваха нещо.

Светът бе изтъкан от песни, той бе гоблен от песни. Пъстроцветните мозайки искряха, после изгубиха формата си, а накрая дори и шарките. Стените потънаха в облаци цветна мъгла, която ни обгърна и из която можехме да бродим навеки.

А тя седеше там, Кралицата на Небето, властваща над всички сред върховна и несмущавана тишина.

Всички копнежи на детското ми сърце се сбъднаха. „Тя е жива, истинска е и властва над Небето и Земята.“

Кралят и Кралицата. Те не помръдваха. Очите им не виждаха нищо. Не ни погледнаха. Не погледнаха обгорялото същество, докато то все повече се приближаваше към трона им.