Ан Райс - Пандора

Ръцете на Кралската двойка бяха покрити с множество гравирани и преплетени гривни. Седяха с ръце на бедрата си. Такъв бе стилът на много египетски статуи. Но нямаше статуя, която да може да се мери с тях двамата.

— Короната, тя трябва да си сложи короната — казах аз. Тръгнах към нея с учудваща енергичност.

Мариус хвана ръката ми. Той ожесточено гледаше как обгорелият приближава.

— Тя се е появила преди всички тези корони — каза Мариус, — те не значат нищо за нея.

Самата мисъл за това се разля със сладостта на грозде върху езика ми. Разбира се, че се е появила преди тях. В сънищата ми беше без корона. Тя бе в безопасност. Мариус я пазеше.

— Кралице моя — каза Мариус зад гърба ми. — Имате молител. Акбар от Изтока. Той би искал да пие от кралската кръв. Каква е волята ти, Майко?

Гласът му бе така спокоен! Той нямаше страхове.

— Майко Изида, позволи ми да пия! — проплака обгорялото същество. Изправи се, вдигна ръце нагоре и възпроизведе още едно видение на предишната си същност. Носеше колан, от който висяха човешки черепи. Имаше и огърлица от почернели човешки пръсти! И още една с почернели човешки уши! Това бе зловещо и отблъскващо, макар че той явно го намираше за съблазнително и неустоимо. Внезапно образът го напусна. Богът от онази далечна страна бе коленичил.

— Аз съм ваш слуга и винаги съм бил! Просто убих злосторника, както наредихте. Никога не съм изоставял истинския култ към вас.

Колко крехък и незначителен изглеждаше този умоляващ бог, така отблъскващ. Бе толкова лесно да бъде пропъден от олтара й. Погледнах Крал Озирис. И той бе далечен и равнодушен като Кралицата.

— Мариус — казах, — житото на Озирис, дали не иска житото? Той е бог на житото. — Изпълниха ме видения на нашите шествия в Рим, на пеещи хора, понесли дарове.

— Не, той не иска житото — отвърна Мариус. Сложи ръка върху рамото ми.

— Те са истински, съществуват! — извиках аз. — Всичко това е истина. Всичко е променено. Всичко е изкупено.

Обгорелият се обърна и ме изгледа свирепо. Но аз бях напълно обезумяла. Той отново се обърна към Кралицата и протегна ръка към крака й.

Ноктите на краката й пробляснаха на светлината заради златистата плът под тях. Но тя бе съвсем неподвижна, както и гологлавият Крал — с нищо не издаваха своето мнение или власт.

Внезапно съществото скочи и се опита да сграбчи Кралицата за шията!

Изпищях.

— Безсрамие, позор.

Застиналата дясна ръка на Кралицата бързо се вдигна, тя хвана черепа на обгорелия и го счупи, а кръвта му се лееше върху нея, докато изродът надаваше последния си вик за милост. Тя сграбчи тялото му, щом то се отпусна в скута й. Хвърли го във въздуха, а крайниците му се отделиха от него и се разбиха в пода като дървени трески.

Полъхна вятър, който събра останките в едно, а една лампа падна от трикраката си стойка и ги заля с горящ газ.

— Виж, сърцето — казах аз. — Виждам сърцето му. То бие.

Но огънят бързо погълна сърцето и гърчещите се пръсти на ръцете и краката. Последва голямо раздвижване, нещо като танц сред горящите кости: те се въртяха в пламъците, а после почерняха, изпочупиха се и се превърнаха в отломки. Накрая всичко това стана димяща пепел, която се разпиля и се разстла по пода. После отново се появи бризът, изпълнен с уханието на градината. Той вдигна пепелта и я понесе надалече, подобно на цял рояк крехки дребни черни мушици, към мрака на преддверието. Бях запленена.

Кралицата седеше както преди, с ръка върху бедрото. Тя и Кралят се взираха пред себе си, сякаш нищо не се беше случило. Само отвратителното петно върху дрехата й напомняше за станалото.

Погледите им не отчетоха присъствието на двама ни с Мариус.

После в параклиса настана пълна тишина. Само блажена благоуханна тишина. Златиста светлина. Дишах дълбоко. Чувах как газът в лампите се възпламенява. Мозайките изобразяваха изящно изработени богомолци. Виждах как различните цветя започваха бавно да вехнат и това приличаше просто на още един тон от една и съща песен, която олицетворяваше растежа им, а покафенелите им краища бяха просто още един цвят, който не помрачаваше прекрасните им цветове.

— Прости ми, Акаша — каза тихо Мариус, — че го допуснах толкова близо. Не постъпих разумно.

Заплаках. От очите ми рукнаха едри сълзи.

— Ти ме призова — казах на Кралицата през сълзи. — Ти ме повика тук! Ще направя всичко, което поискаш от мен.

Тя бавно вдигна дясната си ръка, отмести я от бедрото си и я изпъна, като леко сви китката в подканващия жест от съня, но не се усмихна, изразът на застиналото й лице не се промени.