Ан Райс - Пандора

Отдолу идваше светлина.

От вратата се спускаха стълби. Бяха от бял мрамор и наскоро направени, без следи от стъпки по тях. Всяка една плоча бе така гладка, така чиста.

Долу горяха множество меки пламъци и хвърляха странни сенки по стълбите.

Сега звукът ми се стори по-силен. Затворих очи. О, ако можеше целият свят да е побран в тези бляскави стаи и в тях да намеря обяснение за всичко съществуващо.

Внезапно чух силен вик.

— Госпожо Пандора!

Обърнах се.

— Пандора, той прескочи оградата!

Момчетата тичаха с писъци из къщата, повтаряйки вика на Флавий:

— Госпожо Пандора!

Плътен мрак се спусна пред очите ми, а после обгърна и мен, като изхвърли встрани беззащитните, молещи за пощада момчета. Едва не полетях надолу по стълбите.

После разбрах, че се намирам в хватката на обгорялото същество. Погледнах надолу и видях черната сбръчкана ръка, която ме държеше. Ноздрите ми се изпълниха с остри миризми. Противният, тънък крак и спаруженото стъпало, които виждах, бяха покрити с нови дрехи.

— Момчета, донесете лампите, подпалете това нещо! — извиках. Борех се отчаяно, избутах и двама ни от стълбите, но не можах да се освободя от тази твар. Момчета, свалете лампите!

Момчетата се бяха вкопчили едно в друго.

— Моя си! — прошепна тихо в ухото ми противното същество.

— Не, не съм! — отвърнах и силно го ударих с десния си лакът. Той изгуби равновесие. Едва не се прекатури. Но не ме пусна. Бялата му туника проблясна в сенките, когато повторно приклещи ръцете ми, оставяйки ме почти безпомощна.

— Момчета, напълнете лампите с газ, свалете ги долу! — казах. — Флавий!

Съществото ме стискаше като огромна змия. Едва дишах.

— Не можем да слезем долу! — извика едно от момчетата.

— Забранено ни е — каза другото.

Противната твар се изсмя в ухото ми. Смехът му бе гърлен и пронизителен.

— Не всички са готови на бунт като теб, красавице, надхитрила брат си в подножието на храма.

Смайващо бе да чуеш този ясен членоразделен глас да излиза от тяло, обгоряло извън всяка надежда за живот. Гледах как почернелите пръсти се движат върху моите. Усетих допира на нещо студено във врата си. После почувствах бодванията. Кучешките му зъби.

— Не! — извиках. Мятах се напред-назад в прегръдката му, после го блъснах с цялата си тежест и той едва не се прекатури отново, но без да падне.

— Престани, кучко, или веднага ще те убия.

— Защо не го направиш? — настоях аз. Извърнах се да погледна лицето му. Приличаше на дълго престоял труп, съсухрен в пустинята, обгорял до черно, с гърбав нос. Изглеждаше невъзможно извитите устни да покрият белите зъби и особено двата кучешки, които сега бе оголил, докато ме гледаше. Очите му бяха кървясали като тези на Мариус. Косата му бе като четка, черна и лъскава, много гъста, свежа и чиста, сякаш растеше от тялото му, обновена по някакъв чудодеен начин.

— Да — заяви той уверено. — Точно това се случи. И съвсем скоро ще получа кръвта, която ми трябва, за да се обновя целия! Вече няма да бъда това противно чудовище, което виждаш. Ще се превърна в онова, което бях, преди онези глупаци от Египет да я изложат на слънце!

— Хм-м, значи е спазила обещанието си — рекох. Поела е към лъчите на Амон Ра, за да изгорите всички вие.

— Какво знаеш ти за това? Тя не е помръдвала или говорила от хиляда години. На такава възраст бях, когато махнаха камъните, които я обграждаха. Няма как да е поела към слънцето. Тя е огромна свещена фиала с кръв, обожествен извор на сила и нищо друго. А аз ще изпия тази кръв, която твоят Мариус открадна от Египет.

Замислих се, отчаяно търсейки начин да се освободя.

— Ти дойде при мен като дар — каза обгорелият. Беше всичко, от което се нуждаех, за да се добера до Мариус. Любовта и слабостта му към теб са като ярки копринени одежди, които той носи като мой ориентир!

— Разбирам — отвърнах.

— Не, не разбираш! — каза той. Хвана ме за косата и дръпна назад главата ми. Аз изпищях ядно.

Острите му зъби се впиха в шията ми. През тялото ми се спуснаха низ нагорещени жички.

Изпаднах в несвяст. Някакъв екстаз не ми даваше да помръдна. Опитах да се съпротивя, но имах видения. Видях го в цялото му величие, мъж от Изтока, обгърнат в позлата, в храм от черепи. Носеше яркозелени копринени панталони, а на челото си имаше декорирана лента. Носът и устата му бяха изящни. После, необяснимо защо, видях как избухна в пламъци, от които робите му се разпищяха. Той се гърчеше сред тези пламъци, от които не умря, но силно страдаше.