Ан Райс - Пандора

— О, боже — изрекох с искрена мъка. — Трябва да намеря Мариус. Незабавно трябва да го намеря! — Щом чуеше тези неща, Мариус щеше да ми разкрие истината. Трябваше да го направи.

— Наеми носилка за господарката си — каза на Флавий старият книжар. — Прекомерно е изтощена, а пътят по хълма е твърде дълъг!

— Хълм ли? — надигнах се аз. Този човек знаеше къде живее Мариус! Отново ми прилоша, килнах глава и с уморен глас промълвих: — Моля ви, възрастни господине, обяснете на моя иконом как точно да стигнем до къщата.

— Разбира се. Зная два преки пътя, но единият е малко по-тежък от другия. Ние непрекъснато доставяме книги на Мариус.

Флавий гледаше втрещен.

Опитах да потисна усмивката си. Нещата се развиваха много по-добре, отколкото се бях надявала. Но бях разкъсвана и терзана от виденията за Египет. Мразех вида на пустинята и планините, както и мисълта за боговете на кръвта.

Изправих се, за да потегля.

— Той живее в една розова вила в самия край на града — каза старецът. — Намира се точно до стените, които ограждат реката, последната къща. Навремето жилището е било извън стените, провинциална къща. Разположена е върху каменисто възвишение. Но никой няма да ви отвори през деня. Всички знаят, че Мариус желае да спи по цял ден и да чете през нощта, както е обичайно за него. Оставяме книгите си на момчетата.

— Той ще ме приеме — отвърнах.

— Щом сте написали това, най-вероятно ще го направи — рече старецът.

След това потеглихме. Слънцето бе високо в небето. Площадът бе пълен с купувачи. Жените носеха кошници на главите си. Храмовете гъмжаха от хора. Беше цяло изкуство да се промушваш из тълпата оттук-оттам.

— Хайде, Флавий — казах аз.

Истинско мъчение бе да се съобразявам с бавния вървеж на Флавий, докато изкачвахме хълма, следвайки извивките му, които ни доближаваха до мястото.

— Знаете, че това е безумие! — каза Флавий. — Невъзможно е да е буден през деня, доказахте го на мене и на себе си! Аз, недоверчивият атинянин, и вие, циничната римлянка. Какво правим ние?

Изкачвахме се все по-нагоре, като отминахме много луксозни къщи. Заключени порти. Лай на кучета пазачи.

— Побързай. Вечно ли трябва да слушам твоите поучения? А, ето, виж, скъпи ми Флавий. Розовата къщата, последната. Мариус живее стилно. Погледни стените и портите.

Накрая хванах с ръце железните решетки. Флавий се строполи на тревата до тесния път. Беше капнал.

Дръпнах връвта на звънеца.

Над стените бяха надвиснали тежките клони на дървета. Сред тази плетеница от листа аз различих един силует, който излезе на високата веранда на втория етаж.

— Не можете да влезете! — извика той.

— Трябва да видя Мариус — казах аз. — Той ме очаква. — Сложих ръце на устата си и се провикнах: — Той пожела да дойда. Той ми каза да дойда.

Флавий изрече кратка молитва под нос.

— О, господарке, надявам се да познавате този човек по-добре от брат си.

Засмях се.

— Не може да става дума за сравнение — рекох. Престани да се оплакваш.

Силуетът се бе скрил. Чух шум от бягащи крака.

Накрая пред мене се появиха две малки смугли момчета, почти деца, голобради, с дълги черни къдрици и облечени в красиви туники със златни орнаменти. Приличаха на халдейци.

— Отворете портата, бързо! — казах аз.

— Госпожо, не мога да ви пусна — каза едното от момчетата. — Не мога да пусна когото и да било в тази къща преди да е дошъл самият Мариус. Такива са неговите нареждания.

— А откъде ще дойде? — попитах.

— Госпожо, той идва, когато пожелае и тогава приема, когото пожелае. Моля, кажете ми името си и ще му предам, че сте идвали.

— Или отворете портата, или ще се прехвърля през оградата — казах аз.

Момчетата се ужасиха.

— Не, госпожо, не можете да го направите!

— Е? Няма ли да извикате помощ? — попитах.

Двамата роби гледаха удивени. Бяха толкова красиви. Единият бе малко по-висок от другия. И двамата носеха изящни гривни.

— Така си и мислех — казах. — Тук няма друг, освен вас. — Обърнах се и опитах да хвана гъстата извита лоза, надвиснала над зида. Подскочих и забих лявото си стъпало колкото можах по-високо в избуялата растителност и с още един скок се изтласках с ръце, за да се прехвърля от другата страна.

Флавий бе станал от тревата и се втурна към мен.

— Госпожо, умолявам ви да не го правите — каза той. — Това е много, много лошо! Не можете просто така да прескочите оградата на човека.

Слугите отвътре си говореха нещо като обезумели. Мисля, че беше на халдейски.