Ан Райс - Пандора

— Госпожо, страхувам се за вас! — извика Флавий. Как бих могъл да ви защитя от човек като Мариус? Госпожо, той ще ви бъде много сърдит!

Легнах по корем върху горния край на зида, за да си поема въздух. Градината вътре бе огромна и красива. Ах, какви мраморни фонтани имаше. Двамата роби се бяха отдръпнали и се взираха в мен, сякаш бях могъщо чудовище.

— Моля, моля! — умоляваха ме момчетата в един глас. — Той ще измисли ужасно отмъщение! Не го познавате. Моля, госпожо, почакайте!

— Подай ми изписаните листа, Флавий, побързай. Нямам време за твоето непокорство!

Флавий се подчини.

— О, това наистина е много, много нередно! — каза той. — То ще доведе само до ужасни недоразумения.

След това се спуснах от другата страна на зида, докато острите лъскави листа гъделичкаха цялото ми тяло, и положих глава сред плетеницата от ластари и цветчета. Не се боях от пчелите. Никога не съм се страхувала от тях. Отпуснах се. Здраво стисках изписаните страници. После отидох до портата, за да мога да видя Флавий.

— Остави на мен да се справя с Мариус — казах. Нали не си излязъл без кинжала си.

— Не, не съм — отвърна той и вдигна пелерината си, за да ми го покаже, — и с ваше позволение бих искал сега да го забия в сърцето си, за да съм напълно сигурен, че ще съм вече мъртвец, когато пристигне господарят на този дом и ви завари да вилнеете из градината му.

— Не ти разрешавам — отвърнах. — Да не си посмял. Не чу ли всичко онова, което разказаха? Трябва да ме отбраняваш не от Мариус, а от един съсухрен куц демон с изгоряла плът. Той ще се появи по тъмно! Ами ако дойде тук преди Мариус?

— О, богове, помогнете ми! — Той закри лицето си с ръце.

— Флавий, стегни се. Ти си мъж! Постоянно ли трябва да ти го напомням? Ще дебнеш тази ужасна обгоряла торба кости, а и той е немощен. Припомни си какво каза Мариус. Цели се в главата му. Намушкай очите му, просто не спирай да го кълцаш и ме повикай, аз ще дойда. Сега поспи, докато се стъмни. Той няма да дойде дотогава, ако изобщо знае как да стигне тук! Освен това мисля, че Мариус ще го изпревари.

Обърнах се и поех към отворените врати на вилата. Красивите дългокоси момчета плачеха.

За миг спокойствието и влажният хладен въздух на градината приспаха всичките ми страхове. Намирах се сред познати образи, далеч от мрачните храмове, бях в безопасната Тоскана, където семейството ни имаше градини, разкошни като тази.

— За последен път ви моля да излезете от градината на този мъж! — извика Флавий.

Не му обърнах внимание.

Всички врати на тази прекрасно боядисана вила бяха отворени — онези към верандите на втория етаж, както и входните врати долу. Вслушах се в ромоленето на фонтаните. Имаше лимонови дръвчета и много мраморни статуи на някакъв ленив чувствен бог или богиня, около които растяха пищни лилави и сини цветя. Диана, богинята на лова, се извисяваше сред постеля от оранжеви цветчета, а мраморът бе стар и нащърбен. По-нататък един ленив Ганимед, наполовина покрит със зелен мъх, сочеше пътя към обрасла с трева алея. В далечината видях приведената гола Венера, която се къпеше на ръба на един басейн. В него течеше вода. Навсякъде около себе си виждах фонтани.

Бяха избуяли обикновени малки бели лилии, а над тях — стари маслинови дръвчета с красиво извити стволове, по които обожавахме да се катерим като деца.

Всичко това излъчваше някаква пасторална приветливост, макар природата да бе пренебрегната. Гипсовите орнаменти по стените бяха прясно боядисани, както и широко отворените кепенци.

Двете момчета плачеха.

— Госпожо, той много ще се ядоса.

— Е, не и на вас — отвърнах, докато влизах в къщата. Бях минала по тревата и не оставих почти никакви следи от стъпки по мраморния под.

— Момчета, престанете да хленчите! Дори няма да ви се наложи да го молите да ви повярва. Не е ли така? Той ще прочете истината във вашите мисли.

Те се стреснаха от това — всеки по своему. Погледнаха ме предпазливо.

Спрях се, едва прекрачила прага. Долових нещо в къщата — не бе достатъчно силно, за да се нарече звук, но много приличаше на някаква ритмична прелюдия към звук. И преди бях чувала същия беззвучен ритъм. Кога ли? Не беше ли в Храма? Когато за първи път влязох в стаята, в която Мариус се бе скрил зад паравана?

Вървях по мраморния под, влизайки от стая в стая. Навсякъде бризът полюшваше висящите лампи. Имаше много лампи. И свещи. Колко много свещи. И настолни лампи. Но щом това място бе така осветено, вътре сигурно бе светло като ден!