Ан Райс - Пандора

Мъжът кимна. Погледна Флавий и като вдигна вежди, каза:

— Слоновата кост на този крак е много качествена. — Образован грък. Прекрасно. — Гръцка, от Ориента и съвършено бяла.

— Идвам от името на Мариус — рекох.

— Пазя всичко за него, както ме е помолил — отвърна човекът и леко сви рамене. — Не продавам нищо, без първо да съм го показал на Мариус.

— Убедена съм, че е така. Дошла съм от негово име. — Огледах се. — Мога ли да седна?

— О, заповядайте, простете — каза мъжът. Посочи един твърд сандък. Смутен, Флавий остана прав. Мъжът отново седна зад претрупаната с вещи маса.

— Ще ми се да имах подходяща маса. Къде ли е робът ми? Знам, че тук някъде има вино. Аз… тъкмо четях най-невероятната история на света!

— Така ли? — отвърнах. — Е, погледнете тази! — пъхнах листовете в ръката му.

— Боже мой, та това е прекрасно копие — каза той, а и толкова ново! — Зашепна нещо под нос. Успя да разчете много от думите. — Мариус ще бъде много заинтригуван от това. Става въпрос за легендите за Изида, точно тях изучава той.

Аз деликатно дръпнах листата.

— Аз съм ги написала за него!

— Написали сте ги?

— Да, но нали разбирате, искам да му направя някаква изненада, подарък! Нещо новопристигнало, което още не е виждал.

— Ами, има доста такива неща.

— Флавий, пари.

— Госпожо, нямам никакви.

— Не е вярно, Флавий. Ти не би напуснал къщата без ключовете и пари. Дай ми ги.

— О, мога да ви дам на вересия, щом е за Мариус — каза старецът. — Хм-м, само тази седмица на пазара се появиха няколко неща. То е заради глада в Египет. Хората са били принудени да продават, предполагам. Човек никога не знае откъде е дошъл някой египетски ръкопис. Но тук… — Той се протегна и свали един крехък папирус от мястото му върху прашния лабиринт от дървени лавици.

Постави го на масата почтително и го разтвори съвсем внимателно. Папирусът бе добре запазен, но по краищата се лющеше. Щеше да се разпадне, ако не се пипаше внимателно.

Станах, за да го погледна през рамото на човека. Зави ми се свят. Видях пустинята и град от колиби с покриви от палмови клони. Положих усилия да отворя очи.

— Това — каза старецът — със сигурност е най-старият египетски ръкопис, който някога съм виждал! Хайде, успокойте се, мила моя. Облегнете се на рамото ми. Нека ви дам стола си.

— Не, няма нужда — отвърнах аз, втренчена в буквите. Зачетох на глас: — „За моя господар, Нармер, владетел на Горен и Долен Египет. Кои са онези мои врагове, които твърдят, че не следвам пътя на справедливостта? Има ли случай Ваше Величество да е смятал, че не съм справедлив? Впрочем, аз винаги се стремя да правя повече от онова, което изискват или очакват от мен. Кога не съм изслушвал всяка една дума на обвиняемия, за да бъде той справедливо осъден, каквато е волята на Ваше Величество?…“

Престанах да чета. Главата ми се замая. Появи се някакъв откъслечен спомен. Бях дете и всички заедно се изкачвахме по планината над пустинята, за да помолим бог Озирис — бога на кръвта, да погледне в сърцето на злосторника. „Вижте“ — казаха хората около мен. Богът бе съвършено създание с бронзова кожа и стоеше под луната, той пое осъдения и източи кръвта му. Една жена до мен прошепна, че богът е произнесъл присъдата си, като е наложил наказание и лошата кръв ще бъде върната, за да се пречисти и прероди в друго тяло, където няма да върши злини.

Опитах се да пропъдя това видение, това усещане от обгърналия ме спомен. Флавий бе много разтревожен и ме хвана за раменете.

Стоях раздвоена между два свята. Гледах ярката слънчева светлина, огряла камъните на Форума, а живеех някъде другаде, където млад мъж тичаше по една планина, твърдейки, че съм невинна. „Призовете стария бог на кръвта! Той ще погледне в сърцето на моя съпруг и ще види, че лъже. Никога не съм била с друг.“ О, блажена тъмнина, ела! Нуждаех се от мрака, за да покрие планината, защото богът на кръвта спеше скрит през деня, да не би Ра, богът на слънцето, да го открие и унищожи от завист.

— Защото тя е покорила всички тях — прошепнах. Говорех за Кралица Изида. — Флавий, прегърни ме.

— Държа ви, госпожо.

— Елате — каза старецът, който бе станал и ме сложи да седна на стола му.

Над Египет се спусна звездна нощ. Виждах я така ясно, както и магазина в Антиохия, където се намирах по пладне. Погледнах звездите и разбрах, че съм победила. Богът щеше да отсъди, „О, наш многообичан Озирис, моля те да слезеш от тази планина и да погледнеш в сърцето ми и в това на моя съпруг и ако видиш, че съм съгрешила, то, нека кръвта ми да стане твоя.“ Той идваше! Стоеше там, както го бях виждала в детството си, преди жреците на Ра да забранят древния култ. „Справедливост, справедливост, справедливост!“ — скандираше тълпата. Мъжът, който бе мой съпруг, се сниши от страх, щом богът размаха пръст към него, произнасяйки присъдата си. „Дайте ми тази зла кръв, за да я изпия“ — каза богът. — „А после ми донесете дарове. Не се страхувайте от някакви богати жреци. Намирате се пред Бог.“ — Той посочи всеки един от селяните и назова имената им. Владееше занаята си. Можеше да чете мислите им! Устата му се разтегна в гримаса, която разкри кучешките му зъби. Видението изчезна. Гледах втренчено вещите около себе си, сякаш бяха одушевени и отровни.