Ан Райс - Пандора

— Аз съм вашата Кралица! Не можете да ми причинявате това! — Как ослепителна бе белотата й, а писъците й ставаха все по-отчаяни и умоляващи. — Всемогъщи Озирис, избави ме от това! Избави ме от тези богохулници! Избави ме от неверниците!

Жрецът до мен се изсмя ехидно.

Кралят седеше неподвижно на трона си. Но не към този Крал бяха отправени молитвите й. Тя се молеше на Озирис от отвъдния свят.

— Дръжте я по-здраво.

Дойдоха още двама, които да хванат глезените й.

— Пий! — каза ми жрецът. — Падни на колене и пий от кръвта й. Нейната кръв е по-силна от всяка друга на този свят. Пий.

Тя плачеше тихо.

— Чудовища, деца на сатаната! — ридаеше Кралицата.

— Няма да го направя — отвърнах.

— Направи го! Ти трябва да пиеш от кръвта й!

— Не, не мога да наруша волята й. Не и по този начин! Тя е нашата Майка Изида!

— Тя е наш Извор и наша пленница.

— Не — повторих.

Жрецът ме избута напред. Съборих го на земята. Погледнах я.

Тя ме гледаше с такова неразбиране, както и всички останали. Лицето й бе изящно и изискано гримирано. Гневът не бе разкривил чертите й. Говореше с тих глас, изпълнен с омраза.

— Ще унищожа всички ви — каза тя. — Някоя сутрин ще избягам и ще изляза на слънце, а всички вие ще изгорите! До един ще изгорите! Така, както горя аз! Защото аз съм Изворът! И злото в мен ще изгори и ще угасне у всички вас навеки. Ела, окаян новако — обърна се тя към мен. — Прави, каквото ти казват. Пий и ще дочакаш моята мъст.

— Бог Амон Ра ще въстане от Изток и аз ще поема към него, а смъртоносните му лъчи ще ме убият. Ще се превърна в огнено жертвоприношение, което ще погуби всеки един от вас, роден от мен и преобразен от кръвта ми! Вие, алчни, безпътни божества, които искате да ползвате нашата сила за лична изгода!

После в целия сън настъпи ужасяващ поврат. Тя се изправи на крака. Беше неосквернена и току-що накичена. Около нея лумнаха факли — първо една, после втора, трета, а накрая все повече, светеха, сякаш някой ги палеше мигновено, докато Кралицата не бе цялата обградена от пламъци. Божествата изчезнаха.

Тя се усмихна и ми кимна. Наведе глава, бялото на очите й блесна, щом вдигна поглед към мен. Усмихна се. В нея имаше нещо лукаво.

Събудих се с писъци.

Бях в леглото си. В Антиохия. Лампата светеше. Флавий ме прегръщаше. Видях как светлината огрява протегнатия му крак от слонова кост. Тя огряваше и издяланите пръсти на стъпалото му.

— Не ме оставяй, прегърни ме! — казах. — Майко Изида! Прегърни ме. Колко време съм спала?

— Само няколко мига — отвърна той.

— Не.

— Слънцето току-що изгря. Може би искате да излезете и да полегнете под топлите му лъчи?

— Не! — изпищях аз.

Той подсили топлата си, отчаяно утешителна прегръдка.

— Това бе просто един лош сън, прекрасна госпожо — каза ми. — Затворете очи. Аз ще спя до вас, без да изпускам кинжала.

— О, да, моля те, моля те, Флавий. Не ме оставяй. Прегърни ме — проплаках.

Отпуснах се в леглото, а той се сгуши до мен, коленете му зад моите, и ме бе прегърнал с една ръка. Отворих очи. Отново чух гласа на Мариус:

— Слава Богу, че не те желая! Не и дотам, че да изменя на любовта заради някакъв мимолетен греховен екстаз.

— О, Флавий — казах. — Кожата ми! Гори ли? — понечих да стана. — Изгаси светлината. Угаси слънцето!

— Не, госпожо, кожата ви е прекрасна, както винаги. Легнете. Нека ви попея.

— Да, попей ми… — промълвих.

Вслушах се в песента му, беше от Омир, за Ахил и Хектор, и ми харесваше начинът, по който пее и паузите, които прави. Представях си онези герои и високите стени на обречената Троя, а очите ми натежаха. Унесох се. Отпуснах се.

Той сложи ръка на главата ми, сякаш да държи сънищата далеч и да ме избави от тях. А аз въздъхнах, докато галеше косата ми.

Представях си Мариус, блясъка на кожата му. Той така наподобяваше този на Кралицата, а и искрите в очите му бяха съвсем като нейните, и го чух да казва „По дяволите, Пандора, нима мислиш, че исках да съкратят живота ми, а съдбата ми да удължат навеки!“

И преди съзнанието ми да отплава, дойде пълното отчаяние — чувството за безполезност на всички наши усилия. Най-добре би било да сме просто животни — не по-различни от лъвовете на арената.

Събудих се. Чувах птиците. Не бях сигурна, н изчислих, че е все още сутрин — средата на сутринта.

Отидох боса в другата стая, а оттам преминах в колонадата. Тръгнах по покритата с плочи пръст и погледнах синьото небе. Слънцето още не се бе издигнало достатъчно високо на небосвода.