Ан Райс - Пандора

— Ти си най-влудяващото човешко същество, което някога съм срещал! — каза той. — Ако се бях оженил за теб, рано щеше да ме вкараш в гроба. Щеше да ми спестиш всичко това!

— Кое щях да ти спестя?

Той повика Флавий, който през цялото време стоеше наблизо и чу всичко.

— Флавий, сега си тръгвам — каза Мариус. — Така трябва. Но ти я пази. Щом се стъмни, ще дойда пак по най-бързия начин. Ако някой ме изпревари, някой жестоко белязан и ужасяващ нападател, прицели се в главата му с меча си. Нали запомни, в главата? Но, разбира се, твоята господарка несъмнено ще успее да ти помогне да я защитиш.

— Да, господине. Трябва ли да напуснем Антиохия?

— Мери си приказките, верни ми друже — казах аз. — Аз съм господарката тук. Няма да напускаме Антиохия.

— Постарай се да я убедиш да се подготви за път — каза Мариус.

Той ме погледна.

Последва дълго мълчание. Знаех, че чете мислите ми. После през тялото ми премина тръпка от кървавите ми сънища. Видях, че очите му светнаха. Нещо в изражението му се промени. Отърсих се от съня, обзета от ужас. Отказах да приема този ужас.

— Нещата са взаимосвързани — прошепнах, — сънищата, Храмът, твоето присъствие там и това, че те повикаха на помощ. Какъв си ти, някакъв светъл бог, слязъл на Земята, за да преследва мрачните кръвопийци, а? Жива ли е Кралицата?

— О, де да бях такъв бог! — каза той. — Ако можех, щях да бъда! В едно съм сигурен: няма да бъдат създавани повече кръвопийци. Нека поднасят цветя пред олтарите на базалтовите си статуи!

Изпитах силна любов и внезапно се втурнах към него.

— Вземи ме със себе си където и да отиваш.

— Не мога! — каза той. Примигна, сякаш нещо бе наранило очите му. Не успя да изправи главата си съвсем.

— Заради настъпващата светлина е, нали? Ти си един от тях.

— Пандора, когато отново дойда при теб, приготви се да напуснеш това място! — каза той.

И изчезна.

Изчезна просто така. Просто така, вече го нямаше в обятията ми, във всекидневната и в дома ми.

Обърнах се и бавно закрачих из мрачната стая. Вгледах се в стенописите, във веселите танцуващи фигури с техните лаврови венци — Бакхус и неговите нимфи. Какво свенливо облекло за подобна разгулна компания!

Флавий заговори:

— Госпожо, сред вещите ви открих един меч, мога ли да го държа в готовност за действие?

— Да, както и всички налични кинжали и огън, не забравяй огъня. То ще избяга от него. — Въздъхнах. Откъде ли знаех това? Знаех го. Това бе достатъчно. Но, Флавий — обърнах се аз, — то няма да дойде преди да се стъмни. От тази нощ остана съвсем малко. Можем да заспим, щом небето се обагри в пурпур. — Вдигнах ръка към челото си. — Опитвам се да си спомня…

— Какво, госпожо? — попита Флавий. На външен вид той изглеждаше не по-зле от прекрасния Мариус. Просто бе мъж с различни пропорции, но също толкова привлекателен, при това с топла човешка плът.

— Дали сънищата се явяват през деня. Или винаги нощем? О, спи ми се и те ме зоват. Флавий, сложи лампа в банята ми. Но аз ще си легна. Доспа ми се. Можеш ли да останеш буден?

— Да, госпожо.

— Виж, звездите почти се скриха. Какво ли е да бъдеш една от тях, Флавий, да ти се възхищават само докато е тъмно, когато хората си служат със свещи и лампи. Да те познават и описват само сред непрогледната нощ, когато са приключили всички дневни занимания!

— Вие наистина сте най-изобретателната жена, която някога съм познавал — отвърна той. — Как въздадохте справедливост на мъжа, който ви обвини. — Той улови ръката ми и тръгнахме към спалнята, където се бях облякла тази сутрин.

Обичах го. Дори цял един живот, изпълнен с премеждия, не би могъл да подсили повече това чувство.

— Няма ли да спите в голямото легло в трапезарията?

— Не — отвърнах. — Това е брачно ложе, а аз никога вече няма да се омъжа. Искам да се изкъпя, но така ми се спи.

— Мога да събудя момичетата.

— Не, ще си лягам. Има ли подходяща стая?

— Да — той ме поведе нататък. Все още бе много тъмно. Стори ми се, че чух шумолене. После разбрах че няма нищо.

И там бе леглото с малката лампа до него, а отгоре имаше толкова много възглавнички в ориенталски стил — едно много меко гнезденце, в което се сгуших като персийка.

И сънят дойде:

Ние, кръвопийците, се бяхме събрали в огромен потънал в мрак храм. Ние виждахме в мрака така, като го правят някои животни. Кожата на всеки от нас бе с цвят на бронз, или загоряла от слънцето, или златиста. Всички бяхме мъже.

На пода лежеше Кралицата и пищеше. Кожата й бе бяла. Чисто бяла. Дългата й коса беше черна. Короната й бе украсена с рога и слънце! Короната на Изида. Тя бе богинята! От двете й страни стояха по петима кръвопийци, които я придържаха към земята. Тя мяташе неистово глава, а очите й сякаш щяха да изскочат от Божията светлина.