Ан Райс - Пандора

Беше прав. Нисшите органи бяха без значение. Той се хранеше от мен. Аз се хранех от него. Това бе нашият брак. Навсякъде около нас тревата леко се полюшваше от бриза, като прекрасно брачно ложе, и уханието на зеленината изпълни цялото ми същество.

Болката беше изчезнала. Протегнах ръка и усетих мекотата на цветята.

Той разкъса изпоцапаната ми рокля и ме повдигна. Отнесе ме в басейна, където мраморната Венера стоеше, навеки привела гръб и вдигнала единия си крак над студената вода.

— Пандора! — прошепна.

Момчетата стояха до него с кани в ръце.

Той потопи едната кана във водата и ме обля. Усещах под краката си плочките по дъното на басейна, докато водата се стичаше по кожата ми. Никога не бях изпитвала подобно усещане! Още една кана с вода ме обля сладостно. За миг се уплаших, че болката ще се върне, но не, тя бе изчезнала.

— Обичам те с цялото си сърце — казах. — Цялата ми любов е за тях и за теб, Мариус. Мариус, мога да виждам в тъмнината, мога да виждам в дълбокия мрак под дърветата.

Мариус ме държеше. Момчетата бавно ни къпеха, потапяха каните и изливаха сребристата вода отгоре ни.

— О, да те имам до мен — каза Мариус, — да те имам тук; да не бъда сам, а с теб, красавице моя, единствена от всички други души! Ти! — Той се отдръпна, а аз му се любувах, мокра до кости, и посегнах да докосна неговата дълга и буйна чуждоземна коса. Цялото му тяло блестеше от капчиците вода.

— Да — казах. — Точно това искаше тя.

Лицето му се смръзна. Той се намръщи. Втренчи се в мен. Нещо се бе променило и то към по-лошо. Усещах го.

— Какво? — попита той.

— Така искаше тя. Показа ми го съвсем ясно във виденията. Искаше да бъда с теб, за да не си сам.

Той отстъпи назад. Това гняв ли бе?

— Мариус, какво става с теб? Не разбираш ли какво направи тя?

Той пак отстъпи далеч от мен.

— Не си ли разбрал, че точно това стана?

Момчетата ни подхвърлиха кърпи. Мариус взе едната и избърса лицето и косата си.

Аз сторих същото.

Той беше вбесен. Трепереше от гняв.

Този момент носеше необяснима смесица от красота и ужас — бялото му тяло, блещукащият басейн, изящните светлини, идващи от отворените врати на къщата, а над тях — звездите, нейните звезди. И разгневеният и настръхнал Мариус, в чиито очи се четеше обида.

Погледнах го.

— Сега аз съм нейна жрица — рекох. — Трябва да възстановя нейния култ. Така иска тя. Но ме изпрати и заради теб, защото беше сам — добавих. — Мариус, видях всичко това. Видях нашата сватба в Рим, сякаш живеехме в старото време и семействата ни бяха с нас. Видях нейните поклонници.

Той бе направо ужасен.

Отказвах да го приема. Навярно не го разбирах правилно.

Стъпих върху тревата. Оставих момчетата да ме подсушат. Погледнах звездите. Къщата със своите меки светлини изглеждаше ярка и крехка, някакъв неуспешен опит да бъдат подредени вещите, който не можеше да се сравнява със създаването на едно цвете.

— О, колко вълнуваща е обикновената нощ — казах. — Струва ми се, че обиждаме нощта, като говорим за цел и умисъл, щом този обикновен миг е изпълнен със свещен умисъл и спокойствие. Всяко едно нещо следва пътя си.

Отдръпнах се и се завъртях в кръг, за да се отърся от водата. Бях толкова силна. Не ми се виеше свят щом спрях. Усещах безкрайна власт.

Едно от момчетата ми подаде туника. Беше мъжка, но както вече неведнъж споменах, римското облекло беше семпло. Това бе просто къса туника. Облякох я и го оставих да върже пояса на кръста ми. Усмихнах му се. Той потрепери и се отдръпна от мен.

— Подсуши косата ми — казах му. Ах, какви усещания.

Бавно погледнах нагоре. Мариус също бе подсушен и облечен. Продължаваше да ме гледа със силно негодувание и открито възмущение.

— Някой трябва да влезе вътре — казах — и да смени златната й рокля. Онзи богохулник я изцапа с кръв.

— Аз ще го направя! — каза Мариус с нескрит гняв.

— О, значи за това става дума — рекох. Огледах се, така изкушена от красотата, че можех да забравя неговата и да се върна при него по-късно, след като се наскитам под маслиновите дръвчета и сетивата ми се слеят със съзвездията.

Но този гняв ми причини болка. Това бе странна и дълбока болка, нямаше различните нюанси, каквито придават на болката плътта и разумът на смъртните.

— О, не е ли прекрасно! — възкликнах. — Научих, че богинята властва, че е истинска и е създала всичко съществуващо! Че светът не е просто едно огромно гробище! Но го научих, когато станах част от уговорена женитба! И видях младоженеца! Видях го да подклажда собствения си гняв.