Ан Райс - Пандора

Мариус въздъхна.

— Направи го, защото почти бях събрал смелост да сторя онова, което трябва! Да запратя и трима ни при слънцето и завинаги да сложа край на това, което египетският Старейшина целеше — да избавя света от Краля и Кралицата и всички мъже и жени с дълги зъби, които се хранят от смъртта! О, тя е твърде умна.

— Наистина ли възнамеряваше да го направиш? — попитах. — Да принесеш в жертва тях и себе си?

Той издаде кратък, саркастичен звук.

— Да, разбира се, бях го планирал. Другата седмица, месец, година, през следващото десетилетие или след още сто години, може би двеста. Може би след като прочета всички книги на света и видя всички места, може би след петстотин години, може би… може би съвсем скоро в моето уединение.

В първия миг бях твърде смаяна, за да проговоря. Той ми се усмихна мъдро и тъжно.

— О, та аз плача като дете — каза тихо.

— Откъде идва тази решимост — попитах — така бързо да сложиш край на толкова неоспоримо и сложно доказателство за божествената магия!

— Магия! — Той изруга.

— Бих предпочела да не го правиш — казах. — Не говоря за плача, а за това да изгориш Майката, Бащата и…

— Сигурен съм, че е така! — отвърна ми Мариус. Мислиш ли, че бих понесъл да го направя против волята ти, да те хвърля в огъня? Теб, невинна и отчаяна слабоумна жено! Възстановете олтарите й! О! Възстановете нейния култ! О! Ти си полудяла!

— Слабоумна! Как смееш да ме обиждаш! Да не мислиш, че си довел робиня в къщата си? Не си довел даже и съпруга.

Да. Сега мислите ни бяха затворени един за друг и по-късно щях да разбера, че е заради многото кръв, която си бяхме разменили. Но тогава разбрах само, че ще трябва да се задоволим с думи като смъртните мъже и жени.

— Не исках да използвам дребни обиди! — каза той. Бях го засегнала.

— Ами тогава усъвършенствай своя велик мъжки разум и възвишения елегантен патрициански начин на изразяване! — рекох.

Гледахме се навъсено.

— Да! — каза той. — Разум — добави и вдигна пръст. Ти си най-умната жена, която познавам. И се вслушваш в разума. Ще ти обясня и ще разбереш. Това трябва да направим.

— Да, а ти си невъздържан и сантиментален и не спираш да плачеш — и удряш самата Кралица като сърдито дете!

Лицето му веднага почервеня от гняв. Това го принуди да замълчи.

Извърна се и си тръгна.

— Пъдиш ли ме? — попитах. — Искаш да си отида! извиках. — Къщата е твоя. Кажи, ако искаш да си отида. Веднага си тръгвам!

Той се спря.

— Не — отвърна.

Обърна се и ме погледна, развълнуван и изненадан. Промълви с дрезгав глас:

— Не си отивай, Пандора! — Примигна, сякаш искаше да проясни погледа си. — Не тръгвай. Моля те, недей. — И накрая прошепна: — Ние си принадлежим.

— И къде си тръгнал сега, да се отървеш от мен?

— Само ще й сменя роклята — каза той с тъжна горчива усмивка. — Ще почистя и преоблека това „неоспоримо и сложно доказателство за божествената магия“.

И изчезна.

Обърнах се към виолетовия свят навън. Към облаците, които луната измъчваше в своя казан, за да се отрекат от мрака. Към големите стари дървета, които казваха: „Изкачи се по клоните ни, ние ще те прегърнем!“ Към цъфтящите навсякъде цветя, които шепнеха: „Ние сме твоето ложе. Легни при нас.“

И така започна двестагодишната разпра.

Всъщност тя така и не приключи.

Без да отварям очи, чувах гласовете на града и тези от близките къщи. Чух как си говорят някакви мъже, докато минават по пътя отвън. Чух музика да долита отнякъде и смеха на жени и деца. Ако се вслушах по-внимателно, можех да разбера дори какво говорят. Реших да не го правя и гласовете им се сляха с бриза. Изведнъж положението се оказа нетърпимо. Не оставаше нищо друго, освен да изтичам обратно в параклиса, да падна на колене и да се моля! Сетивата, които ми бяха дадени, изглежда не бяха годни за нищо друго. Ако съдбата ми бе такава, какво щеше да стане с мен?

Сред всичко това чух и една душа да плаче в агония; това бе отзвук от моята душа — душа, откъсната от пътя на голямата надежда, която не можеше да повярва, че такова добро начало би довело до трагедия! Беше Флавий.

Покатерих се в старото чворесто маслиново дърво. Оказа се много лесно — все едно да направиш крачка. Застанах сред клоните, после скочих в съседното дърво, а оттам на върха на оградата, покрита с лози. Тръгнах по нея към портата.

Той стоеше там, опрял чело в решетките, а двете му ръце стискаха желязото. На бузата си имаше няколко следи от камшик, които кървяха. Той скърцаше със зъби.