А ето че сега ти идваш в Антиохия и аз, понеже съм егоист, както скоро ще забележиш, си мисля ако има жена, създадена за мен, това е тази жена. И знам, че веднага щом те оставя на сутринта, трябва някак да изведа Майката и Бащата от Антиохия, да ги измъкна, но пък този кръвопиец трябва да бъде унищожен и тогава, само тогава мога да те оставя в безопасност.
— Да ме напуснеш без опасност — казах.
— Обвиняваш ли ме? — попита той.
Въпросът ме свари неподготвена. Вгледах се в него за миг, но той ми се стори безкраен, оставих красотата му да изпълни очите ми и нетърпимо силно долових тъгата и отчаянието му. О, как се нуждаеше той от мен! Как отчаяно се нуждаеше не просто от някоя смъртна душа, на която да се довери, а точно от мен.
— Наистина си искал да ме защитиш, нали? — попитах. — И обяснението ти е съвсем разумно, отличава се с математическа точност. Няма прераждане, съдба или някаква чудодейна сила, която да е причина за случилото се.
— Аз вярвам в това — каза той рязко. Лицето му стана безизразно, а после придоби строг вид. — Никога не бих ти спестил истината. Нима си жена, която иска да я глезят?
— Не ставай фанатик в посвещаването си на разума — казах.
Думите ми го изумиха и обидиха.
— Недей да се придържаш толкова сляпо към разума в един свят, пълен с толкова много ужасни противоречия!
Той мълчеше.
— Ако си така отдаден на разума — рекох, — с течение на времето той би могъл да те провали и когато това стане, може би ще намериш утеха в лудостта.
— Какво, по дяволите, искаш да кажеш?
— Превърнал си разума и логиката в религия. Очевидно само по този начин можеш да понесеш случилото се: това, че си кръвопиец и пазител, както изглежда, на тези низвергнати и забравени божества.
— Те не са божества! — Той се ядоса. — Създадени са преди хиляди години от някаква смесица от дух и плът, която ги е превърнала в безсмъртни. Очевидно намират спасение в забравата. Ти бе така мила и я описа като градина, от която Майката е набрала цветя и листа, за да ти сплете венец или клопка, както го нарече. Но това е твоята сладка момичешка поезия. Не ни е известно те да са особено словоохотливи.
— Аз не съм сладко момиченце — рекох. — Поезията е на всички. Говори с мен! — настоях. — И не използвай думи като „момиче“ и „жена“. Не се страхувай от мен толкова много.
— Не се страхувам — каза той ядно.
— Напротив! Дори когато тази нова кръв пулсира във вените ми, поглъща ме и ме променя, аз не се придържам към разума или суеверията, за да се спася. Мога да вляза в някой мит, но и да го напусна!
Боиш се от мен, защото не знаеш каква съм. Изглеждам като жена, говоря като мъж, а разумът ти нашепва, че сборът от двете не може да съществува!
Той стана от масата. Лицето му блестеше сякаш от пот, но много по-силно.
— Нека ти разкажа какво стана с мен! — каза той решително.
— Хубаво, разкажи ми — отвърнах. — Но честно.
Той подмина забележката ми. Говорех против волята на сърцето си. Исках само да го обичам. Познавах сигналите му. Но въпреки цялата си мъдрост, той проявяваше огромна воля, мъжка воля, и аз трябваше да разбера откъде идва. Потиснах любовта си.
— Как те подмамиха?
— Не са ме подмамили — отвърна спокойно той. Бях пленен от келтите в Галия, в град Масилия. Заведоха ме на север, оставиха косата ми да порасне, а после ме затвориха заедно с други варвари в огромно издълбано дърво в Галия. Един изгорял кръвопиец ме превърна в „нов бог“ и ми каза да избягам от местните жреци, да отида на юг в Египет и да разбера защо всички кръвопийци са били запалени, младите са загинали, а старите са обречени на страдания. Отидох по лични причини! Исках да разбера какъв съм!
— Много добре разбирам — рекох.
— Но преди това видях най-зловещото и неописуемо кърваво жертвоприношение — не забравяй, че аз бях бог на име Мариус, който те следваше в захлас из цял Рим — и онези хора бяха жертвани в мое име.
— Чела съм го в историята на Цезар.
— Чела си го, но не си го виждала. Как смееш да се перчиш с нещо така банално!
— Прости ми, забравих за детинския ти нрав.
Той въздъхна.
— Прости ми, забравих за твоя практичен и нетърпелив по природа ум.
— Извинявай. Съжалявам за думите си. В Рим ставах свидетел на екзекуции. Това бе мое задължение. И се вършеше в името на закона. Кой страда повече? Жертвите на религията или на закона?
— Много добре. Избягах от онези келти и отидох в Египет. Там открих Старейшината, който пазеше Майката и Бащата, Кралицата и Краля — първите кръвопийци, на които дължим увеличения прилив на кръв в телата си. Този Старейшина ми разказа съмнителни, но интригуващи истории. Някога Кралската двойка били човешки същества, но не и сега. Някакъв дух или демон обладал един от тях и се загнездил толкова здраво, че никакви заклинания не успели да го прогонят. Кралската двойка можела да променя останалите като им дава от кръвта си. Те искали да създадат религия. Било им отказано. Отказвали им няколко пъти. Всеки, който притежава от кръвта им, може да създаде друг като себе си! Разбира се, Старейшината твърдеше, че не знае защо толкова много са изгорели. Но точно той бе извел на слънце поверените му свещени кралски особи, след като ги бе охранявал напразно стотици години! Той ми каза, че Египет е мъртъв. „Житницата на Рим“, така го нарече. Каза, че Кралската двойка не е помръдвала от хиляда години.
Читать дальше
Конец ознакомительного отрывка
Купить книгу