Ан Райс - Пандора

Защо, питах аз, неговата власт трябваше да се простира из всяко кътче на къщата и градината? И как така бях равна нему по сила, когато някой стар обгорял кръвопиец дойдеше в Антиохия и трябваше да го убием?

— Нима не сме равни и по ум? — питах го.

— Само ти би могла да зададеш такъв въпрос! — отвръщаше той.

Естествено Майката и Бащата никога вече не помръднаха и не проговориха. Повече не ме споходиха кървави сънища или божествени напътствия. Само Мариус от време на време ми напомняше за това. Измина доста време преди той да ми разреши да се грижа за Светилището заедно с него, да разбера напълно тяхното мълчаливо и на пръв поглед безсмислено съгласие. Изглеждаха съвсем недосегаеми, взаимоотношенията им бяха мудни и всяваха страх.

Когато Флавий се разболя на четиридесет години, двамата с Мариус преживяхме първата си наистина ужасна битка. Това се случи много преди земетресението.

Впрочем това бяха чудни времена, защото хитрият стар Тиберий изпълваше Антиохия с прекрасни нови сгради. Тя бе достоен съперник на Рим. Но Флавий беше болен.

Мариус го понесе много тежко. Той не просто харесваше Флавий — двамата непрекъснато разговаряха за Аристотел, а Флавий се оказа човек, който може да прави всичко: еднакво добре ръководеше домакинството и умееше да препише най-трудния и разпадащ се текст съвсем безпогрешно.

Флавий никога не ни бе задавал въпроси за това какви сме. Установих, че в неговото съзнание предаността и толерантността са далеч по-важни от любопитството и страха.

Надявахме се, че болестта му не е нещо сериозно. Но накрая, когато треската му се усили, Флавий обръщаше гръб на Мариус всеки път, когато той идваше при него. Щом аз му протегнех ръка, обаче, той винаги я приемаше. Аз често лежах с часове до него, както някога той бе лежал до мен.

И тогава една нощ Мариус ме заведе до портата и ми каза:

— Докато се върна, той ще е мъртъв. Можеш ли да го понесеш сама?

— Бягаш ли от него? — попитах.

— Не — отвърна той. — Но той не иска да гледам как умира, не иска да виждам как стене от болка.

Кимнах с глава.

Мариус тръгна.

Преди много време той бе наложил правилото никога да не бъдат създавани други кръвопийци. Не си направих труда да го питам това.

Щом той си тръгна, превърнах Флавий във вампир. Направих го по същия начин, както обгорелият, Мариус и Акаша бяха постъпили с мене, тъй като с Мариус дълго време обсъждахме методите — изсмукваш възможно най-много кръв, която после връщаш малко преди да припаднеш.

Аз припаднах и когато се съвзех, видях този прекрасен грък да стои над мен леко усмихнат, а болестта му си бе отишла. Той се протегна да хване ръката ми и да ми помогне да се изправя.

Мариус влезе в стаята, погледна учудено преродения Флавий и каза:

— Махни се, напусни тази къща, този град, тази област и тази империя.

Последните думи на Флавий към мен бяха:

— Благодаря ти за този Мрачен дар. — Тогава за първи път чух този израз, така често споменаван в писанията на Лестат. Колко добре го разбираше образованият атинянин.

С часове отбягвах Мариус. Той никога нямаше да ми прости! После излязох в градината. Видях, че скърби и когато вдигна глава, разбрах, че е бил напълно убеден, че искам да замина с Флавий. Осъзнала това, аз го поех в обятията си. Изпълни го безмълвна утеха и любов, той веднага ми прости за моята „прекалена прибързаност“.

— Не разбираш ли — подех аз, хванала го за ръка, че те обожавам? Но ти не можеш да властваш над мен! Не можеш ли, какъвто си разумен, да проумееш, че по-голямата част от нашата дарба ти убягва — това е свободата от ограниченията на мъжкия и женския пол!

— Не можеш да ме убедиш — каза той — дори и за миг, че не чувстваш, разсъждаваш и постъпваш като жена. И двамата обичахме Флавий. Но защо трябваше да бъде създаван още един кръвопиец?

— Не знам. Знам само, че Флавий го желаеше. Той знаеше всичко за нашите тайни, между нас двамата имаше някакво… разбиране! Той ми остана верен в най-тежките моменти от смъртния ми живот. О, не мога да го обясня.

— Именно, женска чувствителност. И ти изпрати това създание във вечността.

— Той ще се включи в нашето търсене — отвърнах.

Към средата на века, когато градът бе много богат, а в империята цареше такъв мир, какъвто в близките двеста години нямаше да има, в Антиохия пристигна християнинът Павел.

Една нощ отидох да послушам как говори и когато се прибрах у дома, небрежно подхвърлих, че този мъж би могъл да приобщи и камък към вярата си, толкова силна личност беше.