Ан Райс - Пандора

Върни се към твоята история, тази купчина лъжи, опитваща да свърже събитията в причинно-следствени отношения, тази нелепа вяра, която приема, че едно нещо е следствие от друго. Уверявам те, не е така. Но ти постъпваш като истински римлянин, щом мислиш по този начин.

Той седеше мълчаливо и ме гледаше. Не можех да определя за какво мисли или какво чувства. После ме попита:

— Какво искаш да направя? — Никога не бе изглеждал по-невинен.

Засмях се горчиво. Нима не говорехме на един език? Той не бе чул и дума от това, което казах. И не ме удостои с отговор, а само с този прост въпрос.

— Добре — казах. — Ще ти кажа какво искам. Обичай ме, Мариус, обичай ме, но ме остави на мира! — извиках. Дори не се замислих. Думите сами излязоха от устата ми. — Остави ме на мира, за да мога сама да намирам утеха и свои начини да остана жива, без значение колко глупави и безсмислени ти се струват те. Остави ме на мира!

Той бе засегнат, толкова неразбиращ и със същия невинен вид.

Докато годините се нижеха, ние имахме много такива спорове.

Понякога той идваше при мене, след това се впускаше в дълбокомислени разсъждения за онова, което според него ставаше в империята, как императорите полудяват, а Сенатът не притежава власт, как самият прогрес на човека е нещо уникално в природата, което трябва да бъде наблюдавано. Казваше, че ще копнее за живота до самия край.

— Дори да е останала само безлюдна пустош — говореше той, — бих искал да бъда там, да гледам как дюните се разстилат една над друга — не спираше той. Ако в целия свят остане само една лампа, бих искал да гледам нейния пламък. И ти би го искала.

Но условията на битката и нейната ожесточеност всъщност никога не се променяха.

Дълбоко в себе си той смяташе, че го мразя, защото е бил толкова груб в нощта, когато ми бе даден Мрачния дар. Казах му, че това е детинско. Не можех да го убедя, че душата и интелектът ми са далеч по-необятни, за да изпитват такава първична злоба, и че не му дължа обяснение за мислите, делата или думите си.

Ние живяхме заедно и се обичахме двеста години. Той ми се струваше все по-красив.

Тъй като все повече варвари от север и изток прииждаха в града, той вече не смяташе за нужно да се облича като римлянин и често носеше украсените с бижута дрехи на хората от Изтока. Косата му ставаше все по-прекрасна и светла. Той рядко я подстригваше, и всъщност трябваше да го прави всяка нощ, ако искаше да е къса. Тя стоеше като разкошен накит върху раменете му.

С течение на времето лицето му стана още по-гладко и бръчиците, които лесно биха му придали гневен вид, изчезнаха. Както съм казвала и преди, той много прилича на Лестат. Само че е по-добре сложен, а с възрастта челюстта и брадичката му бяха малко загрубели, преди да получи Мрачния дар. Но нежеланите бръчки около очите му намаляваха.

Понякога, от страх да не се скараме, не си говорехме по цели нощи. Между нас съществуваше непрекъснат физически контакт — прегръдки, целувки, или просто безмълвно сплетени ръце.

Но ние знаехме, че вече сме живели много по-дълго от обикновените хора.

Не е необходимо подробно да описвам тази забележителна епоха. Тя е твърде добре позната. Нека само напомня някои неща. Позволи ми само да ти опиша моите възгледи за промените, които се извършваха из цялата империя.

Тъй като Антиохия процъфтяваше, се оказа невъзможно градът да бъде унищожен. Той бе покровителстван и посещаван от императорите. Построени бяха още храмове на източните култове. И тогава там започнаха да се стичат всякакви християни.

Всъщност накрая християните в Антиохия представляваха огромна и очарователна група хора, които спореха помежду си.

Рим обяви война на юдеите, Йерусалим бе сравнен със земята, а свещеният юдейски храм бе разрушен. Много от големите юдейски мислители дойдоха в Антиохия и Александрия.

На два или три пъти покрай нас минаха римски легиони, отправили се на север, към Партия. Веднъж дори преживяхме и малък местен бунт, но Рим винаги възстановяваше реда в града. Тогава пазарът бе затворен за един ден! Търговията не спираше — тази силна пристрастеност на керваните към корабите и на корабите към керваните, а Антиохия се превърна в тяхно брачно ложе.

Създаваше се малко съвременна поезия. Предимно сатира. Изглежда сега сатирата бе единственият безопасен и откровен изразител на римския дух, и така се появи дръзката и забавна история „Златното магаре“ от Апулей, която осмиваше всяка една религия. Но у поета Марциал се наблюдаваше известна язвителност. А писмата на Плиний, които достигаха до мен, бяха изпълнени с крайни мнения за моралния безпорядък в Рим.