Ан Райс - Пандора

Търговецьт се обърка.

Но аз бях така видимо очарована и изпълнена с интерес.

Мантията ми отново се свлече и аз силно я дръснах. Ах тези дрехи. Никой ли не ми бе казал, че коприната се пързаля върху коприна?

— Ами Овидий? — попитах и дьлбоко си поех дъх. Едва не ми потекоха сълзи от смях. — Написал си името му. Овидий. Той популярен ли е тук. Уверявам те, че никой не би посмял да напише името му върху табела в Рим. Знаеш ли, аз дори не сьм сигурна, че той още е жив, а това е позор Овидий ме научи да целувам, когато бях десетгодишна и прочетох „Любовна елегии“. Чел ли си го някога?

Цялото му изражение се промени. Чертите му се смекчила и аз видях как го обзема смьтна надежда, че може би ще се окажа добра господарка за него. Но не можеше да си позволи да повярва в това.

Търговецът чакаше и най-малкия знак за това какво да прави. Очевидно следеше разговора ни.

— Виж какво нахален еднокрак робе — казах аз. Ако знаех, че можеш дори само да ми четеш Овидий всяка вечер, щях да те купя веднага. Но тази табела те превръща в някаква нелепа смесица от прославните Сократ и Александър Велини. В коя война на Балканите си бил оръженосец? Защо са те хвърлили в ръцете на този нищо и никакъв търговец, вместо веднага да те заведат в някоя хубава кьща? Кой би повярвал на всичко това? Ако слепият Омир бе възпял подобна нелепа история, хората щяха да се разотидат от пивницата.

Той се разгневи, беше разстроен.

Търговецьт протегна рька в знак на предупреждение, сякаш искаше да обуздае мьжа.

— Какво по дяволите, е станало с крака ти? — попитах аз. — Как го загуби? И кой направи тази невероятна протеза?

Като сниши гласа си до гневен, но красноречив шепот, робът бавно и тьрпеливо заяви.

— Изгубих го при лов на глигани заедно с римския ми господар. Той ми спаси живота, Често ловувахме. Това сее случи на Пентеликон, планината…

— Знам къде се намира Пентеликон, благодаря. — онвърнах.

Изражението на лицето му бе деликатно. Той бе напълно обьркан. Облиза пресъхналите си устни и каза:

— Просто накарай този тьрговец да донесе пергамен и мастило. — Говореше латински така красив, сякаш бе актьор или ретор, при това без да полага усилия. — Ще напиша „Любовни елегии“ от Овидий по памет — каза той, смирено молещ през стиснати зъби, а това бе сериозно постижение. — А после ви напиша и цялата история на персите от Ксенон, ако имате време — на гръцки, разбира се! Господарят ми се отнасяше с мен като към свой син, сражавах се с него и се учех от него. Пишех писмата му. Превърнах неговото образование в свое, кана бе волята му.

— Ааа — казах аз, изпитала гордо облекчение.

Сега той приличаше на истински благородния — ядосан, попаднал в абсурдна ситуация, но без да достойнство, докато пламенният му ум търсеше начин да вдъхне сили на душата му.

— А в леглото? Как си в леглото? — попитах. Не зная дали гневът или отчаянието ме накараха да задам този въпрос.

Той бе истински шокиран. Това беше достатъчно. Ококори очи и сбърчи вежди.

В това време се появи търговецът на роби. Носеше маса, стол, пергамент и мастило и постави всичко това вьрху горещия калдъръм.

— Ето, пиши — каза той на роба. — Напиши нещо на дамата. Събери няколко цифри. Иначе ще те убия и ще продам крака ти.

Отново избухнах в неудържим смях. Погледанах роба, който бе все така зашеметен. Той отмести поглед от мен и надменно изгледа търговеца.

— Ще бъдеш ли безопасен за робините? — попитах покровителствено. — Момчета ли предпочиташ?

— Можете напълно да разчитате на мен. — отвърна робът. — Не съм способен да извърша престъпление пред господарите си.

— Ами ако аз те пожелая в леглото си? Аз господарка на къщата, на два пъти овдовяла и сега съм сама. Освен това съм римлянка.

Лицето ме помрькна. Не мога да определя точно чувствата, които преминаха през него сега, нерешитеност, смутение и пьлно объркваше, което го преобрази.

— Е? — попитах.

— Нека сеизразя така, госпожо. Ще изпитате много по-голямо удоволствие ако ви рецитирам Овидий, отколкото ако опитам да приложа на практика поезията му.

— Харесваш момчета — отвърнах с кимане на глава.

— Аз съм се родил роб, госпожо. Живял съм сред момчета. Не познавам друг начин на живот. А и не ми е потребен. — Лицето му вече бе пламнало и той сведе очи.

Прекрасна атинска свенливост.

Направих му знак да седне.

Той го направи с учдваща лекота и изящност за обстоятелства: горещината, мръсотията, тълпите, нестабилният стол и клатещата се маса.