Ан Райс - Пандора

Сълзите му секпаха, превърнали се в преграда между него самия и представата му за околния свят. Лицето му бе спокойно.

— Приличам ли на уличница? — попитам го ужасена. — О, Боже, облякох най-хубавите си дрехи. Полагам всички усилия да изглеждам отблъскващо почтена сред цялата тази луксозна коприна! Долавяш ли жестокост в очите ми? Не би ли могъл за допуснеш, че калената душа превъзмогва мъката? Не е нужно човек да се сражава на бойното поле, за да бъде храбър.

— Не, госпожо, не! — отвърна той. Колко дълбоко съжаляваше.

— Тогава защо ми нанасяш такива обиди? — попитах, изпълнена с болка. — И да, съгласна съм с това, което написа, нашите римски поети не могат да се мерят с гръцките. Не зная каква ще бъде съдбата на нашата империя и това тегне над мен така силно, както над баща ми и нетовия баща! Защо ли? Не зная! — Извърнах се, все едно си тръгвах, но нямах намерение да го правя! Беше стигна твърде далеч в обидите си.

Той се наведе към мен през масата.

— Госпожо — каза, шепнейки още по-тихо и с още по-голяма загриженост, — простете прибързаните ми думи. Но вие сте пълен парадокс. Лицето ви е трагично гримирано, а мисля, че и червилото не е нанесено правилно. И по зъбите ви има по него. Ръцете ви не са напудрени. Облякла сте три копринени рокли, но и трите прозират! Косата ви е сплетена на две плитки като при варварите и от главата ни непрекъсното падат сребърни и златни фиби. Погледнете тези падащи фиби. Те ще ви наранят, госпожо. Мантията ви, която е по-подходяща за вечерта, се е свякла на земята. Дрехите ви се влачат в праха.

Без да спира да говори, той ловко се протегна вдигна моята пола и веднага стана да ми я подаде. Обиколи масата, като е усилие движеше крака си, и постави палата на раменете ми.

— Говорите с невероятна бързина и тъпка насмешка — продължи той, — а пък в пояса си сте затъкнали огромен кинжал. Трябва ла го носите под лакатя, скрит под мантията. А и кесията ни. Вадите злато от нея, за да плащате на момичетата. Прекалено е, а и много небрежно я излагате на показ. И ръцете ви — те са красиви изящни, като вашия латински и гръцки, но напукани от кал, все едно сте ровили в земята.

Усмихнах се. Бях спряла да плача.

— Много си наблюдателен — отвърнах развеселена. Бях очарована. — Защо трябваше да ровя толкова надьлбоко, за да стигна до душата ти? Защо не може просто да сме открити един с друг? Трябва ми силен управител, пазач, който да може да носи оръжие, да отговаря за къщата и да я пази, защото съм сама. Наистина ли коприната провира?

Той кимна.

— Е, сега вече мантията е на раменете ви и скрила кинжала и пояса… — Изчерви се. И когато му се усмихнах, опитвайки да възвърна спокойствието си и опълча срешу падащия мрак, който щеше да отнеме цялата ми увереност и вярата в успеха на всяко начинание, той продължи да говори:

— Госпожо, ние се научаваме да крием душите си, когато хората са ни продали. Но аз ще ви разкрия своята! Сигурен съм в това, ако сте склонна да промени решението си! Мога да ви пазя и да се грижа за вас. Няма да задирам вашите момичета. Но трябва да отбележа, че изгубих крака си не по време на продължителните битки в Илирия. Прибрах се у дома след непрекьсати тригодишни кървави сражения, а кракът ми бе погубен от гиган, защото копието, с което го промуших, бе зле напранено и се счупя.

— Как се казваш? — попитах.

— Флавий — отвърна той. Това бе римско име.

— Флавий — повторих.

— Госпожо, палата отново се свлича от главата ви. А и тези фиби — остри са и са навсякъде, ще ви наранят.

— Не се тревожи за това — казах, макар че го оставих отново да ме приведе в нормален вид, сякаш бе Пигмалион а аз — неговата Галатея. Използваше върха на пръстите си, но мантията бе вече изцапана.

— Онези момичета — продължих аз. — които видя са част от моя дом едва от половин час. Трябва да бъдеш техен мил господар и ако ще спиш с някоя жена под моя покрий, най-добре това да бьда аз, защото съм от плът и кръв!

Той кимна, изгубил ума и дума.

Отворих кесията си и платих сумата, коята бях решила да платя. Цената би била разумна в Рим, мислех си, където робите винаги се перчеха колко скъпо струват. Оставих жълтиците, без да поглеждам какво е изсечено отгоре им, само прецених стойността им.

Робът ме гледаше с нарастващо оживление, после стрелна с очи търговеца.

Този безпощаден, мазен и хитър търгар изду бузи като жаба и ми каза, че такъв безценен грьцки учен трябва да бъде продаден на висока цена. Няколко богаташи проявили интерес. Цял училищен клас щял да разговаря с него след час, а и римски офицери пращали своите управители да го огледат.