Ан Райс - Пандора

— Без съмнение тук има доста от неговите книги — каза Флавий. — В Атина се намират много лесно.

— Хубаво, сигурно ще имаш време да ми намериш няколко. А сега тръгвам: не ме е грижа за фиби, паднали плитки или смъкваща се мантия. И не гледай толкова разтревожено. Щом излезеш от къщата просто заключи момичетата и златото.

Когато се извърнах да го погледна, той вървеше към момичетата много грациозно. Слънцето рисуваше прекрасни извивки по мускулестия му гръб. Косата му бе къдрава и кестенява, съвсем като моята. Спря за малко, когато един търговец го обсипа с много туники, наметала и какво ли още не — със сигурност стоката бе крадена, боядисана с багрила, които щяха да потекат при първия дъжд, но знае ли човек? Той набързо си купи една туника, нахлузи я през глава, после взе и червен колан, който върза на кръста си.

Как го преобрази това. Туниката стигаше до средата на коленете му. Сигурно е изпитал голямо облекчение, че облича нещо чисто. Трябваше да се сетя за това, преди да тръгна. Каква глупачка бях.

Възхищавах му се със или без дрехи, човек не би могъл да излъчва такава красота и достойнство, ако не е роден за любов. Той носеше одеждите на дарената му любов, която бе вплетена дори в извивките на крака му от слонова кост.

По време на кратката ни среща се роди здрава връзка, която щеше да трае вечно.

Той поздрави момичетата. Прегърна ги и ги поведе далеч оттълпата.

Отидох направо в Храма на Изида. И така ненолно направих първата сигурна крачка към едно откраднато безсмъртие, към безславна и незаслужена свръхестественост — непреходна и напълно безсмислена участ.

Още щом влязох в двора на Храма, бях посрещната от няколко богати римлянки, които ме приеха великодушно. Ръцете и лицата им бяха прилично напудрени, веждите им добре очертани, а устните — начервени. Бяха спазили всяка една подробност, която аз бях оплескала тази сутрин.

Обясних, че макар и заможна, съм сама. Те бяха готови да ми помогнат всячески. Щом чуха, че съм била посветена в Рим, ги обзе страхопочитание.

— Слава на Майка Изида, че не са те разкрили, за да те екзекутират — каза една от римлянките.

— Влез да видиш жриците — подканиха ме те. Повечето от тях още не бяха преминали през тайните обреди и чакаха богинята да ги призове за това важно събитие.

Там имаше още много жени — някои египтянки, други вероятно вавилонки. Можех само да предполагам. Бижутата и коприната бяха много актуални. Щедро изрисувани златни ивици обточваха мантиите им, някои носеха скромни рокли.

Но ми се стори, че всички говорят гръцки.

Не можех да си наложа да вляза в Храма. Погледнах нагоре и в съзнанието ми изплуваха нашите разпнати жреци в Рим.

— Слава Богу, че не са те разпознали — каза една жена.

— Доста хора избягаха в Александрия — добави друга.

— Аз не надигнах глас — отвърнах мрачно.

Последва хор от съчувствени възгласи.

— Как би могла, под властта на Тиберий? Повярвай ми, всички, които успяха, избягаха.

— Не се натъжавай — каза една млада синеока гъркиня, облечена съвсем порядъчно.

— Но аз се отказах от култа — добавих.

Заля ме нова вълна утешителни слова.

— Влез сега — каза една жена, — и поискай да се помолиш в самата Светая светих на нашата Майка. Ти си посветена. Повечето от нас не са.

Кимнах.

Изкачих се по стълбите на Храма и влязох вътре.

Поспрях, за да отърся от мантията си всичко светско, с други думи, онези маловажни неща, които бях обсъждала. Умът ми се съсредоточи в богинята и отчаяно искаше да повярва в нея. Ненавиждах лицемерието си, това, че използвах този Храм и култ, но сега то ми се стори маловажно. Отчаянието от онези три нощи бе проникнало твърде дълбоко в мен.

Но какъв ужас ме очакваше, щом се озовах вътре.

Храмът бе много по-древен от нашия в Рим и стените му бяха покрити с египетски рисунки. Веднага ме побиха тръпки. Колоните бяха в египетски стил не набраздени, а гладко заоблени и ярко боядисани в оранжево, извисили се към огромните лотосови листа при капитела. Миризмата на тамян бе всепоглъщаща и чух, че откъм светилището се носи музика. Долових тънкия гласец на лирата и струните на систъра, дърпани от нечия ръка и разбрах, че отправят напевни молитви.

Но мястото беше типично египетско и ме обгърна така силно, както кървавите ми сънища. Едва не припаднах.

Сънищата се завърнаха — дълбокото парализиращо чувство, че се намирам в някакво тайно светилище в Египет, а душата ми е погълната от друго тяло!