Ан Райс - Пандора

— Чуй ме — казах, — сега ще ти разкажа своите сънища, а после ти ще ми кажеш защо ги сънувам. Знаех, че звуча ядосана и съжалявах за това. — Тези сънища не са предизвикани от вино и еликсири, или от дълго будуване, което изкривява съзнанието.

После се впуснах в друга, съвсем непредвидена изповед.

Разказах на тази жена за кървавите сънища, за древен Египет, където бях пила кръв — за олтара, Храма, пустинята и изгряващото слънце.

— Амон Ра! — казах. Това бе египетското име на бога на слънцето, но никога не го бях изричала на глас. Сега го казах. — Да, Изида го подмами да разкрие името си, но той ме уби и аз пих от кръвта й, чу ли ме, превърнах се в жадно божество!

— Не! — каза жрицата. Седеше неподвижна.

Тя дълго мисли. Бях я изплашила, а това ме изплаши още повече.

— Можеш ли да разчиташ древните египетски пиктограми? — попита ме тя.

— Не — отвърнах.

После заговори, вече по-спокойна и уязвима:

— Говориш за много стари легенди, погребани в историята на нашия култ към Изида и Озирис. В тях се разказва, че те наистина веднъж изпили кръвта на принесените им в жертва хора. Тук има свитъци, в които го пише. Но никой не може да ги разгадае правилно, с изключение на един…

Гласът й заглъхна.

— Кой е той? — попитах. Подпрях се на лакти. Разбрах, че плитките ми са се разплели. Хубаво. Беше хубаво усещане, защото сега косата ми бе свободна и чиста. Прокарах ръце през нея.

Какво ли бе да си покрит с гримове и перуки като тази жрица?

— Кажи ми — настоях аз, — кой може да разчете тези легенди. Кажи ми!

— Това са злокобни истории — отвърна тя — и според тях Изида и Озирис продължават да живеят някъде в осезателна форма, и дори сега пият кръв. — По лицето й се изписа отвращение и неодобрение. — Но това не е нашият култ! Ние не принасяме в жертва хора! Египет е бил стар и мъдър още преди да се зароди Рим!

Кого се опитваше да убеди? Мен ли?

— Никога не съм сънувала подобни неща в такава последователност и на същата тема.

Тя много се разгорещи в обясненията си.

— Нашата Майка Изида не обича кръвта. Тя е победила смъртта и превърнала своя съпруг Озирис в Крал на Мъртвите, но за нас тя е олицетворение на живота. Твоите сънища не са изпратени от нея.

— Сигурно е така! Съгласна съм с теб. Но тогава кой ми ги праща? Откъде идват? Защо ми се присъниха в морето? Кой може да разчете древните надписи?

Тя бе потресена. Беше пуснала ръката ми и гледаше встрани, а очите й придобиха измамна жестокост заради черните очертания.

— Може би някога в детството си си чула стара приказка, сигурно някой египетски жрец ти я е разказал. Забравила си я, а сега тлее в изтерзаното ти съзнание. Разпалена е от огън, който не й принадлежи — смъртта на баща ти.

— Да, надявам се да е така, но никога не съм познавала стар египтянин. Жреците в Храма бяха римляни. Освен това, ако опитаме да разтълкуваме тези сънища, какво символизират те? Защо плаче Кралицата? Защо слънцето ме убива? Кралицата е в окови. Тя е в затвор. Кралицата е в агония!

— Престани. — Жрицата потръпна. После ме прегърна, сякаш тя имаше нужда от мен. Усетих твърдия лен и гъстата перука, а под тях долових ускорения ритъм на сърцето й. — Не — каза тя. — Ти си обладана от демон и ние можем да го прогоним от теб! Може би пътят за този зъл демон е бил отворен, когато са нападнали баща ти пред собственото му Огнище.

— Наистина ли вярваш, че това е възможно? — попитах аз.

— Чуй ме — заговори тя така предразполагащо, както жените отвън. — Искам да се изкъпеш и да облечеш чисти дрехи. Каква част от парите си можеш да ми дадеш? Ако не можеш, ние ще ти дадем всичко. Тук сме богати.

— Вътре има предостатъчно. Не ме е грижа. — Смъкнах кесията от пояса си.

— Аз ще се погрижа за всичко. Нови дрехи. Тази коприна е твърде тънка.

— На мен ли го казваш! — отвърнах.

— Тази мантия е скъсана, а косата ти не е сресана.

Изсипах около десетина златни монети — повече, отколкото бях платила за Флавий.

Това я изуми, но тя го прикри бързо. Внезапно се втренчи в мен и успя да размърда изрисуваната маска в някаква гримаса — намръщи се. Помислих, че маската ще се напука.

Реших, че ще се разплаче. Да разплаквам хората се бе превърнало в моя специалност. Мия и Лия бяха плакали, също и Флавий. Сега тя щеше да се разплаче. И Кралицата от съня ми плачеше!

Разсмях се неистово, отметнала глава назад, и тогава видях Кралицата! Видях я в някакъв далечен размит спомен и изпитах такава мъка, че и аз бих могла да заплача. Моят присмех бе богохулство. Аз лъжех себе си.