Ан Райс - Пандора

— Вземи златото за Храма — казах. — Вземи го за нови дрехи и всичко необходимо. Ето като дар за богинята искам да поднеса цветя и хляб, малък самун прясно опечен хляб.

— Много добре — каза тя, кимайки енергично. Тъкмо това иска Изида. Не ще кръв. Не! Никаква кръв!

Тя понечи да ми помогне да стана. Не помръднах.

— Нали разбираш, че в съня ми тя плаче. Не е доволна от онези кръвопийци, възмутена е и им се противопоставя. Тя самата не пие кръв.

Жрицата се смути, но после кимна.

— Да, това е очевидно, нали?

— Аз също се възмущавам и страдам — отвърнах.

— Да, ела — каза тя и ме поведе към висока масивна врата. Повери ме в ръцете на робите в храма. Отпуснах се. Бях уморена.

Заведоха ме в обредната баня, където прислужниците ме измиха и пак те ме преоблякоха старателно.

Какво удоволствие бе някой да направи всичко както трябва.

Прекарах известно време в безпомощни догадки дали ще ме облекат в бели надиплени дрехи и ще ми сложат черни плитки, но направиха всичко по римски маниер.

Косата ми бе грижливо оформена от тези момичета в малък правилен венец, който нямаше да се развали, а около лицето ми щедро се спускаха къдри.

Дрехите, които ми дадоха, бяха нови и ушити от прекрасен лен. По ръбовете бяха пришили цветя. Тази така щателно изработена премяна ми се стори по-ценна от злато.

Определено ме радваше повече от златото.

Чувствах се толкова уморена! Бях много благодарна.

После момичетата гримираха лицето ми по-умело, отколкото аз бих се справила, но по-скоро в египетски стил. Сепнах се, щом се видях в огледалото. Не бе съвсем същият грим, както на жрицата, но очите ми бяха оградени с черно.

— Как се осмелявам да се оплаквам? — прошепнах.

Оставих огледалото. За щастие, не е задължително човек да се оглежда.

Появих се в голямата зала на Храма като порядъчна римлянка, чието лице бе покрито с екстравагантния грим на Изтока. Обичайна гледка в Антиохия.

Заварих жрицата в компанията на две други жени, облечени официално като нея, и един жрец, който носеше същия древноегипетски накит на главата си, но без перука, а само с раирана качулка. Туниката му бе къса и плисирана. Той се обърна и ме изгледа свирепо, щом се приближих.

Страх. Сковаващ страх. Избягай от това място! Забрави за даровете, или остави те да ги поднесат от твое име. Върви си вкъщи. Флавий те чака. Изчезвай!

Бях вцепенена. Оставих жреца да ме дръпне встрани.

— Внимавай — каза ми той тихо, — сега ще те въведа в свещеното място. Ще те оставя да говориш с Майката. Но когато излезеш, трябва да дойдеш при мен! Не си тръгвай, без да си го направила. Трябва да ми обещаеш, че ще идваш всеки ден и ако сънуваш още такива сънища, ще ги споделяш с нас. Има човек, на когото трябва да ги разкажеш, искам да кажа, ако богинята не ги пропъди от ума ти.

— Разбира се, ще ги разкажа на всеки, който би могъл да помогне — отвърнах. — Ненавиждам тези сънища. Но защо си толкова разтревожен? Страхуваш ли се от мен?

Той поклати глава.

— Не ме е страх от теб, но има нещо, което трябва да ти доверя. Трябва да поговорим днес или утре. Налага се да говорим. Сега върви при Майката, а после ела при мен.

Другите ме поведоха към стаята, където се намираше светилището, пред олтара имаше бели ленени завеси. Видях там моите дарове — огромен венец от бели благоуханни цветя и топлия самун хляб. Завесите бяха дръпнати от невидими ръце и аз се озовах сама в стаята, коленичила пред тази Regina Caeli, Кралицата на Небето.

Отново бях поразена.

Това бе древна египетска статуя на нашата Изида, изваяна от черен базалт. Накитът на главата й бе дълъг, тесен и затъкнат зад ушите. Имаше рога на главата си и върху тях бе закрепен огромен диск. Гърдите й бяха голи. В скута й седеше порасналият Фараон, синът й Хор. Тя държеше лявата си гърда, за да го кърми.

Бях обзета от отчаяние! Това изображение не ми говореше нищо! Потърсих същността на Изида в този образ.

— Ти ли ми прати сънищата, Майко! — прошепнах.

Поставих цветята. Разчупих хляба.

Не чух нищо сред тишината на спокойната древна статуя.

Легнах на пода и протегнах ръце. И от дъното на душата си се помъчих да кажа: „Приемам те, вярвам ти, твоя съм, нуждая се от теб, нуждая се!“

Но се разплаках. Бях загубила всичко. Не само Рим и семейството си, но дори и моята Изида. Тази богиня въплъщаваше вярата на друга нация, друг народ.

Съвсем бавно започна да ме изпълва спокойствие.

Наистина ли е така, мислех си. Култът към моята Майка е навсякъде, от север до юг и от изток до запад. Не друго, а духът му го прави толкова могъщ. Не е нужно буквално да целувам краката на тази статуя. Не в това е смисълът.