Ан Райс - Пандора

Момчетата възразиха.

Но за мен всичко бе като в мъгла. Напрягах се да ги слушам. Погледът ми блуждаеше. Откъде се бе взел този глас! Кой изрече онези думи! Кой ме призоваваше и кой щеше да опита да ме отнеме?

После, обзета от безмълвно изумление, видях един мъж, покрил глава с тогата си, да ме наблюдава. Познах го веднага по челото и очите. Познах и походката му, докато бавно се отдалечаваше.

Това бе най-малкият ми брат, Луций, когото ненавиждах. Със сигурност беше той. А и видях колко хитро се скри в сенките, за да не го забележа.

Всичко у този човек ми бе познато. Луций. Спотайваше се в дъното на дългия портик.

Не можех да помръдна, а се стъмваше. Всички търговци, които работеха само през деня, си бяха отишли. Пред пивниците изнасяха фенери и факли. Един книжар още не бе затворил, изложил множество книги под лампите.

Луций — най-омразният от моите братя — не дойде да ме посрещне разплакан, а се шмугна в сенките на портика. Защо?

Опасявах се, че знам отговора.

В това време момчетата ме молеха да отида с тях в близката винарна, прекрасно място. Караха се кой да плати вечерята ми там.

Мисли, Пандора. Тази малка изкушаваща покана е някакво хитро изпитание за това докъде стигат смелостта и свободата ти. А и не бива да ходя в някаква долнопробна кръчма с момчетата! Но след броени секунди щях да остана сама.

Форумът притихваше. Пред храмовете горяха огньове. Но и много места тънеха в мрак. Мъжът с тогата чакаше.

— Не, сега трябва да тръгвам — казах. Отчаяно се питах как ще се справя без факлоносец. Дали да помоля тези младежи да ме изпратят до вкъщи? Виждах, че робите им ги чакат и някои от тях вече палеха факли или фенери.

От храма на Изида се чуваха песни. „Аз те призовах. Пази се… заради мен и моята цел!“

— Това е безумие — прошепнах, докато махах за лека нощ на разотиващите се по двойки и тройки младежи. Насилих се да се усмихвам и да бъда учтива.

Погледнах свирепо далечната фигура на Луций, който сега вървеше прегърбен в дъното на портика пред затворените за през нощта врати. Самата стойка на тялото му издаваше потайност и страх.

Съвсем неочаквано усетих ръка върху рамото си. Веднага я отблъснах, за да огранича подобна близост, а после чух един мъж да шепне в ухото ми:

— Жрецът на Храма ви моли да се върнете, госпожо. Желае да говори с вас. Казал ви е да не си тръгвате, без да сте говорили.

Обърнах се и видях, че до мен стои жрец с традиционен египетски накит на главата си, облечен в безупречни дрехи от бял лен и с медальон на богинята на врата.

О, слава Богу.

Но преди да се опомня или да му отговоря, още един мъж се приближи гордо, пристъпвайки с крака си от слонова кост. Придружаваха го двама факлоносци. Обгърна ни топла светлина.

— Желае ли моята господарка да разговаря с този жрец? — попита той.

Това беше Флавий. Изпълнил бе моите заповеди. Облеклото му бе изискано като на римски благородник: дълга туника и широко наметало. Тъй като беше роб, нямаше право да носи тога. Косата му бе сресана и подстригана и видът й бе не по-малко впечатляващ от този на свободните хора. Той блестеше от чистота и изглеждаше напълно уверен.

Марсел, учителят-философ, се спря до мен.

— Госпожо Пандора, вие сте много благородна и позволете да ви уверя, че пивницата, която посещават тези момчета би могла да роди някой Аристотел или Платон, но не е подходящо за вас място.

— Зная — отвърнах. — Не се безпокойте.

Учителят предпазливо погледна жреца и красивия Флавий. Сложих ръка на кръста на Флавий.

— Това в моят управител, който ще ви посрещне, щом дойдете на вечеря у дома. Благодаря, че ми позволихте да прекъсна обучението ви. Вие сте добър човек.

Лицето на учителя застина. После той се наведе по-близо:

— Под портика има един мъж. Не го поглеждайте сега, но ще са ви нужни още роби, които да ви пазят. Този град е размирен и опасен.

— Да, значи и вие го виждате — отвърнах. — А и красивата му тога е белег за благороден произход!

— Стъмва се — каза Флавий. — Ще наема още факлоносци и носилка. Ето там има.

Той благодари на учителя, който неохотно се отдалечи.

Жрецът. Той все още чакаше. Флавий махна с ръка на двама други факлоносци и те се затичаха към нас. Сега имахме достатъчно светлина.

Обърнах се към жреца.

— Ще дойда направо в Храма, но първо трябва да поговоря с онзи мъж там! Мъжът в сенките. — посочих съвсем явно. Намирах се сред поток от светлина, достатъчен да огрее цяла сцена.

Видях как силуетът в далечината се сгърчи и опита да се слее със стената.