Ан Райс - Пандора

— Не мърдай от мястото си.

Сложих ръка върху кинжала. Отместих мантията, за да може той да види лъскавия метал.

Изглеждаше истински изненадан, после на лицето му се изписа отвратителна изкуствена усмивка. О, това бе отблъскващо!

— Лидия, за нищо на света не бих те наранил! каза, сякаш го бях обидила. — Просто се тревожа за всички нас. Разчу се какво е станало у дома. Всички бяха убити. Какво трябваше да направя, да се върна и да загина просто така?

— Лъжеш. И да не си ме нарекъл отново разгонена кучка, ако не искаш да те скопя. Зная, че лъжеш. Някой ти е подшушнал нещо и си се измъкнал! Или точно ти си предал всички ни.

Ах, колко жалко, че не бе по-хитър и бърз. Той не изрази обидата си от тези отвратителни обвинения по подобаващ начин. Само наведе глава и каза:

— Не, това не е вярно. Слушай, ела с мен. Отпрати тези мъже, отърви се от онзи роб и ще ти помогна. Присила те обожава.

— Тя е лъжкиня и развратница! И колко си невъзмутим, след като чу моите подозрения. Няма и следа от вълнението ти, когато ме видя! Току-що те обвиних, че си предал семейството ни на делаторите. Обвиних те, че си оставил жена си и децата си на императорската гвардия. Чуваш ли тези думи?

— Това е пълна глупост, никога не бих направил подобно нещо.

— Ти излъчваш вина. Погледни се. Трябва да те убия още сега!

Той се отдръпна.

— Напусни Антиохия! — каза. — Не ме е грижа какво е мнението ти за мен или онова, което е трябвало да направя, за да спася себе си и Присила. Махни се от Антиохия!

Не можех да изразя с думи своето мнение. То бе по-сурово, отколкото можеше да понесе сърцето ми.

Той се дръпна назад, а после закрачи бързо в тъмнината и изчезна, преди да стигне до портика. Вслушвах се в стъпките му, които отекваха по улицата.

— Боже мой! — прошепнах. Бях готова да се разплача. Но ръката ми все така бе върху кинжала.

Обърнах се. Жрецът и Флавий се бяха приближили много повече, отколкото бях наредила. Наистина бях напълно объркана и обезкуражена. Не знаех какво да правя.

— Елате незабавно в Храма — каза жрецът.

— Добре — отвърнах. — Флавий, ти ще дойдеш с мен да стоиш на пост с четиримата факлоносци. Искам да не се отделяте от пазачите в Храма и да си отваряте очите за онзи мъж.

— Кой е той, госпожо? — прошепна Флавий, докато вървях пред тях двамата на път за храма.

Колко величествено изглеждаше. Имаше осанка на свободен човек. А туниката му бе от красива фина вълна на златни райета и със златен колан, и добре прилягаше на широкия му гръден кош. Дори кракът от слонова кост бе лъснат. Бях повече от доволна. Но дали бе въоръжен?

Зад мълчаливото му поведение се криеше силното му покровителствено отношение към мен. В нещастието си аз не можах да намеря думи, за да му отговоря.

Няколко носилки прекосяваха площада, носени от забързани роби, докато други осветяваха с факли пътя им. Сред тази суматоха струеше някаква мека светлина. Хората отиваха на вечеря или частна церемония. Нещо ставаше в Храма.

Обърнах се към жреца.

— Ще охранявате ли моя роб и факлоносците?

— Да, госпожо — отвърна той.

Беше посред нощ. Ветрецът бе приятен. Под дългите портици бяха запалили няколко фенера. Спряхме близо до огнището на богинята.

— Сега трябва да ви оставя — казах. — Давам ти разрешение да пазиш моята собственост, както преди време сам се изрази толкова красноречиво, до смърт. Не помръдвай от този вход. Няма да си тръгна оттук без теб. Няма да се бавя. Не искам да го правя. Но имаш ли нож?

— Да, госпожо, но не съм го пробвал. Беше сред вещите ви, а когато не се прибрахте вкъщи и се стъмни…

— Не ми разказвай цялата световна история — прекъснах го аз. — Постъпил си правилно. Вероятно винаги ще постъпваш правилно.

Извърнах се с гръб към площада и казах:

— Дай да го видя. Ще разбера дали е декоративен или е остър.

Когато го измъкна изпод лакътя си, аз го докоснах с пръст и от него потече кръв. Върнах му ножа. Някога той бе на баща ми. Значи освен с богатството си, баща ми бе напълнил сандъка ми и с оръжия, за да мога да оцелея!

Двамата с Флавий се погледнахме за последно.

Жрецът стана много нетърпелив.

— Госпожо, моля ви, влезте вътре — каза той.

Въведоха ме през високите порти на Храма, където се озовах с жрицата и жреца от изминалия следобед.

— Искате ли нещо от мен? — попитах. Бях останала без дъх. Прималя ми. — Предстоят ми много неща, които трябва да свърша. Това не може ли да почака?

— Не, госпожо, не може! — отвърна жрецът.