Ан Райс - Пандора

Бях поразена, но пък не исках да отстъпвам пред този човек.

„Говориш точно като онази жена — отвърнах му мълчаливо. — Проникваш в мислите ми. Говориш като жената, която промълви в съзнанието ми: Аз те призовах.“

Усетих, че това го смая. Но аз също бях съкрушена, сякаш ми бяха нанесли смъртоносен удар. Значи това същество знаеше всичко за братята ми, а Луций ни бе предал. И онова създание го знаеше.

„Какъв си ти? — попитах говорещия с мисли, високия мъж. — Магьосник ли си?“

Не последва отговор.

Жрецът и жрицата, които не можеха да чуят този безмълвен разговор, подновиха своя.

— Този кръвопиец, госпожо Пандора, оставя човешките си жертви на стълбите на Храма преди зазоряване. Върху тях, със собствената им кръв, изписва някое древно име на египетски. Ако управата разбере за това, ще държи отговорен нашия Храм. Това не е нашият култ.

— Бихте ли ни разказали отново, заради нашия приятел тук, сънищата си? Трябва да пазим култа към Изида. Ние не вярвахме в онези древни легенди… докато не се появи това същество и не започна да убива. А после от морето изниква красива римлянка, която говори за подобни същества, обитаващи сънищата й.

— Кое име изписва върху жертвите си? — попитах. Онзи кръвопиец. Това на Изида ли?

— Безсмислено е, забранено. Древноегипетско. Едно от имената, с които някога наричали Изида, но ние никога не сме го ползвали.

— Кое е то?

Никой, дори и безмълвният, не ми отговори. Сред тази тишина аз се сетих за Луций и едва не заплаках. После бях обзета от омраза, силна омраза, каквато бях изпитала на Форума докато говорех с него и видях малодушния му гняв. Предал е цялото семейство. Да си слаб е опасно. Антоний и баща ми бяха толкова силни мъже.

— Госпожо Пандора — каза жрецът. — Кажете ни какво знаете за това същество в Антиохия. Сънували ли сте го?

Спомних си сънищата. Опитах се да откликна изцяло на онова, което ми говореха тези хора в Храма. Високият римлянин от отсрещния край заговори:

— Госпожа Пандора не знае нищо за този кръвопиец. Тя казва истината. Познава само сънищата, а в тях не се изричат имена. В своите сънища тя вижда една по-ранна епоха в Египет.

— Е, благодаря, милостиви Боже! — казах гневно. И как точно достигнахте до това заключение?

— Като прочетох мислите ви! — отвърна съвсем невъзмутимо римлянинът. — По същия начин, както разбрах за онези, които ви излагат на опасност тук. Ще ви пазя от брат ви.

— Всъщност по-добре оставете това на мен. Само аз мога да си уредя сметките с него. Но нека не говорим за личното ми нещастие. А ти, най-умният от всички, ми обясни защо сънувам тези неща! Изрови някоя подходяща магия с твоето четене на мисли. Знаеш ли, човек с твоите дарби трябва да бъде назначен в съда и да решава делата вместо съдиите, щом умееш да четеш мисли. Защо не заминеш в Рим да станеш съветник на император Тиберий?

Усетих, наистина усетих леката възбуда в сърцето на отдалечения потаен римлянин. Отново ме обзе чувството за нещо познато в това същество. Естествено, знаех достатъчно за магьосниците, астролозите и оракулите. Но този мъж бе споменал конкретни имена Антоний, Луций. Беше ме изумил.

— Кажи ми, о, загадъчен човече — казах аз. — Доколко моите сънища се доближават до онова, което си прочел в древните писания? А този кръвопиец, който броди из Антиохия, смъртен ли е?

Тишина.

Напрегнах се да видя по-ясно римлянина, но не успях. Всъщност той сякаш се бе слял с мрака. Нервите ми бяха изопнати до краен предел. Исках да убия Луций; всъщност, нямах избор.

Римлянинът каза тихо:

— Тя не знае нищо за кръвопиеца в Антиохия. Кажете й какво вие знаете за него — защото може би точно той й изпраща сънищата.

Бях объркана. До неотдавна женският глас в главата ми бе толкова отчетлив: „Аз те призовах.“

Това всяваше смут у римлянина, усещах как тегне във въздуха.

— Виждали сме го — каза жрецът. — Всъщност ние сме нащрек, за да можем да приберем онези клети изцедени трупове, преди някой да ги е открил и стоварил вината върху нас. Той е обгорял, цялото му тяло е обгоряло и почерняло. Не би могъл да е мъж. Той е древно божество, обгоряло до черно като в ада.

— Амон Pa — казах аз. — Но защо не е умрял? В сънищата си аз умирам.

— О, то е ужасно за гледане — каза жрицата ненадейно, сякаш не можеше да се сдържа повече. — Това не би могло да е човешко същество. Костите се показват през черната кожа. Но то е слабо и жертвите му са слаби. Едва крета, но може да изпие до дъно кръвта на клетите осакатени души, от които се храни. Сутрин си отива пълзейки, сякаш няма сили да върви.