Ан Райс - Пандора

Станах и тръгнах да излизам от стаята.

Римлянинът заговори зад гърба ми най-учтиво:

— Нима ще излезете в нощта сама, след като много добре знаете какво ви очаква — враг, който иска да ви убие, а заради нещата, които сте научили от сънищата си, кръвопиецът може да бъде привлечен от вас?

Това бе такъв обрат в поведението на стройния четец на мисли, такава забежка към един полусаркастичен език, че едва не се разсмях.

— Сега си отивам у дома! — заявих непреклонно.

Всички ме умоляваха в нестроен хор:

— Остани в Храма.

— Отказвам категорично — казах аз. — Ако сънищата се явят отново, ще ги запиша.

— Как може да си толкова глупава! — каза римлянинът с вежлив, нетърпелив тон.

Човек би помислил, че той ми е брат!

— Това е непростимо нахалство — отвърнах. — Нима добрите обноски не са задължителни и за магьосниците? — Обърнах се към жреца и жрицата. — Кой е този човек?

Излязох и те ме последваха. Забързах към вратата. Видях лицето на жрицата на светлината.

— Знаем само, че той е наш приятел. Моля те да се вслушаш в съвета ми. Той винаги е правил само добро за Храма. Идва тук да ни чете от египетските книги, които имаме. Купува ги от книжарниците веднага щом ги доставят по море. Мъдър е. Умее да чете мисли, както виждаш.

— Обещахте да ми осигурите охрана — казах аз.

„Аз също ще бъда с теб.“ Това бе гласът на римлянина, макар изобщо да не знаех къде се намира в момента. Нямаше го в голямата зала.

— Ела да живееш в Храма на Изида и нищо лошо няма да ти се случи — каза жрецът.

— Не съм достойна да живея в Храма — отвърнах, като се постарах да звуча колкото мога по-скромна и благодарна. — Ще ви подлудя за една седмица. Моля, отворете вратата.

Измъкнах се навън. Почувствах, че съм избягала от един тъмен, покрит с паяжини коридор, и сега отново се намирах сред римската нощ, заобиколена от римски колони и храмове.

Заварих Флавий да се взира в стъпалата, плътно притиснат в колоната до мен. Четиримата факлоносци се бяха скупчили около нас, много разтревожени.

Имаше и мъже, които явно бяха пазачи на Храма, но те също стояха плътно до портите, както и Флавий.

— Госпожо, върнете се вътре! — прошепна Флавий.

В долната част на стълбите стояха група римски войници с шлемове и в пълна военна униформа, с лъснати брони и къси червени пелерини и туники. Носеха смъртоносните си мечове готови за битка. Бронзовите им шлемове проблясваха, озарени от огньовете на храма.

Военна униформа в самия град. Липсваха само щитове. А кой бе техният предводител?

Брат ми Луций стоеше до предводителя. Беше облякъл червената си военна туника, но не носеше броня и меч. Тогата му бе сгъната на четири и преметната около лявата му ръка. Беше чист, косата му блестеше и видът му издаваше добро благосъстояние. Под лакътя си носеше кинжал, покрит със скъпоценни камъни, а на пояса си бе затъкнал още един.

Той ме посочи разтреперан.

— Ето я — каза. — Единствено тя от цялото семейство не се подчини на заповедта на Сеянус. Имаше заговор да убият Тиберий, но тя е успяла да си плати да я измъкнат от Рим!

Огледах набързо войниците. Имаше двама млади азиатци, но останалите бяха стари и истински римляни. Бяха шестима. Боже мой, сигурно ме мислеха за магьосницата Цирцея!

— Върнете се вътре — каза моят многообичан и предан Флавий, — и потърсете убежище.

— Не се тревожи — отвърнах. — Винаги има време за това.

Най-важен бе предводителят, а видях, че е възрастен мъж, по-голям от брат ми Антоний, макар да не бе на възрастта на баща ми. Веждите му бяха гъсти и посивели и бе много гладко обръснат.

Гордо носеше белезите от битките — един на бузата и още един на бедрото. Беше изтощен. Очите му бяха зачервени и той разтърси глава, сякаш да проясни погледа си.

Ръцете на този мъж бяха силно загорели от слънцето, но и с добре оформени мускули. Това говореше, че е участвал във войни — в много, много войни.

Луций заяви:

— Цялото семейство е осъдено. Трябва да бъде екзекутирана незабавно!

Обмислих стратегията си, сякаш самата аз бях император. Веднага заговорих и слязох с две стъпала надолу:

— Вие сте легатът, нали? Сигурно сте много уморен! — Задържах ръката му между своите две. — Под командването на Германик ли бяхте?

Той кимна.

Първият удар бе нанесен!

— Братята ми се сражаваха с Германик на Север продължих аз. — А най-големият, Антоний, живя достатъчно дълго след Триумфалния марш в Рим, за да ни разкаже за костите, намерени при Тевтобургската гора.