Ан Райс - Пандора

Легатът постепенно започваше да разбира ситуацията.

— Господине — обърнах се към Луций, — носите ли някакви други документи за самоличност?

— Не ми трябва нищо друго! — отвърна Луций. Твоята участ е да умреш.

— Същата като тази на баща ти? — попита легатът. — И на съпругата ти? Имахте ли деца?

— Хвърлете я в затвора тази вечер и пишете до Рим! — заяви Луций. — Ще видите, че казвам истината!

— А ти който и да си, къде ще бъдеш в това време? Ще ограбваш дома ми?

— Уличница! — извика Луций. — Не разбирате ли, че всичко това е женска хитрост и опит за отвличане на вниманието?

Войниците бяха изумени, а по лицето на легата се четеше отвращение. Флавий, който стоеше до мен, се размърда.

— Офицер — попита Флавий със смирено достойнство, — какво ми е разрешено да направя за господарката си, за да я избавя от този луд?

— Отново използвате онези думи, господине — казах строго на Луций, — и ще изгубя търпение.

Легатът хвана лакътя на Луций, но дясната ръка на брат ми се спусна върху кинжала.

— Кой сте вие? — настоя легатът. — Някой от делаторите! Казвате, че сте предали цялото си семейство?

— Трибуне — отвърнах аз, докосвайки съвсем леко ръката му, — корените на баща ми могат да бъдат проследени до епохата на Ромул и Рем. Произходът ни е изцяло римски. Същото се отнася до майка ми, която е била дъщеря на сенатор. Този човек говори много… ужасни неща.

— Така изглежда — отвърна легатът, присвил очи, докато оглеждаше Луций. — Къде са твоите приятели тук, другарите ти, къде живееш?

— Нищо не можете да ми сторите! — каза Луций.

Легатът погледна ръката на Луций, поставена върху кинжала.

— Нима се готвиш да го използваш срещу мен? попита той.

Луций изпадна в явно недоумение.

— Защо си дошъл в Антиохия? — настоях да ми каже. — Ти ли донесе отровата, умъртвила Германик?

— Арестувайте я! — извика Луций.

— Не, самата аз не вярвам в това обвинение. Дори Сеянус не би поверил подобно предателство в ръцете на дребен мошеник като теб! Е, какво друго те свързва с това семейство, с този пропуск, за който твърдиш, че е издаден от Сеянус?

Луций бе съвсем объркан.

— Със сигурност нищо в мен не ме свързва с твоите безумни, отвратителни саги и истории — казах аз.

Легатът ме прекъсна.

— Нищо не ви свързва с това име? — Той взе пропуска от ръката ми.

— Абсолютно нищо — отвърнах. — С изключение на този луд, който всява ужас и би могъл да накара хората да повярват, че императорът е изгубил разсъдъка си. Само че той ме замесва в този отвратителен заговор без свидетели или някакво потвърждение, и ме засипва с обиди.

Легатът сгъна пропуска.

— А вие с каква цел сте тук, госпожо? — попита той шепнешком.

— Да живея мирно и спокойно — отвърнах тихо. Да живея в безопасност и под сигурната закрила на римската власт.

Вече знаех, че битката е спечелена. Но трябваше още нещо, за да скрепим победата. Поех още един риск.

Бавно посегнах към кинжала си и го измъкнах изпод мантията.

Луций веднага отскочи назад. Извади кинжала си и се втурна към мен и бе незабавно прободен от легата и най-малко двама от войниците.

Брат ми увисна окървавен върху техните оръжия, погледът му шареше отляво надясно, а после опита да каже нещо, но устата му бе пълна с кръв. Очите му се разшириха; отново понечи да проговори. После, когато войниците издърпаха кинжалите си, тялото му се сви на кълбо върху калдъръма в долната част на стълбите.

Брат ми Луций бе застигнат от блажена смърт. Погледнах го и поклатих глава. Легатът се обърна към мен. Моментът бе важен и аз го разбирах.

— Кое е онова нещо, трибуне — попитах аз, — което ни отличава от дългокосите варвари на Севера? Не е ли законът? Писаният закон? Законът на традицията? Не е ли правосъдието? Това, че мъжете и жените трябва да отговарят за постъпките си?

— Да, госпожо — отвърна той.

— Знаете ли — продължих аз с почтителен глас, докато гледах купчината окървавени дрехи и плът върху камъните, — аз видях нашия велик император Цезар Август в деня, когато почина.

— Видели сте го? Наистина ли?

Кимнах.

— Когато се увериха, че ще умре, незабавно ни повикаха заедно с няколко други близки приятели. Така той се надяваше да прекрати слуховете, които се носеха из столицата и можеха да всеят смут. Бе наредил да му донесат огледало и бе сресал косата си. Видът му бе безупречен, облегнат върху възглавниците. И щом влязохме в стаята, той ни попита дали не мислим, че е изиграл добре ролята си в комедията на живота.